Непал, официално Федеративна демократична република Непал, е държава в Южна Азия, граничеща на север с Китайската народна република, а на юг, изток и запад с Индия. Непал няма излаз на море и е разположена в близко съседство с Хималаите, като на границата между Непал и Китай се намира връх Еверест. Столица на държавата е град Катманду.
Осем от десетте най-високи върха в света се намират на територията на тази интересна страна.
В следващите редове ще ви разкажем не просто за едно отиване до там и обратно като туристическа дестинация и изкачването на тази могъща планина, а за мечтата и сбъдването й на едно борбено момиче, незрящата Калина Асенова.
Тя е млада, целеустремена и амбициозна. Любовта й към планините се поражда и развива още в детството й.
Калина: „полянки, гори и малки върхове бяха постоянен спътник на моето израстване. Катеренето в алпийската му част обаче дойде когато Боян Петров изчезна през 2018 г. Там някъде, след като си изревах, каквото имах да си изплача, поприключих с мечтите и се почна целеполагането за големите върхове: тогава разбрах, че ясни цели означава цели със срокове. „Ще кача петхилядник“ не е цел: цел е „ще кача Арарат през април 2022 г.“
За да не губим нито дума от очарованието на разказа, ще опитаме да го представим в цялост.
През 2019 г., тя и съпругът й виждат събитие във фейсбук от случайни хора и съвсем първосигнално им пишат. Те пък веднага им отговарят и се съгласяват да ги вземат в групата. И така, докато си мислят, че мечтата им ще се осъществи някога в далечното бъдеще, се оказва, че имат точно два месеца и един ден за подготовка, включваща: намиране и мерене на инвентар, вадене на документи за пътуване с кучетата, спонсори, билети и други подробности.
За Катманду заминават с група от общо 7 души на 17 април 2019 г. Ето какво споделя тя на въпроса как се е чувствала по време на пътуването. Тя говори по-конкретно и за достъпността и за това как там са приемали-кучетата водачи.
Калина: „Вече в самолета, нямайки какво да правя, ме хвана страх. Беше напълно нормално: особено преди първите сериозни излизания много те е страх и много въпроси си задаваш. Много нереално ти се струва всичко. Но самолета не те пита, а лети: най-високото тепърва предстои! Пътуването си беше живо приключение с всичките катарски неуредици и две буйни кучета, държащи твърдо на своето право на излизане на зелена поляна. След около 20 часа път се намерихме в Катманду и се сблъскахме с топлото непалско гостоприемство. Впрочем, страховете ни, че ще имаме проблем с достъпа на кучетата, се оказаха напълно неоснователни: непалците излязоха един много кучелюбив народ и изобщо не ги еняше служебни ли са лабрадорите или не.“
След ден на административни и други уточнения, те тръгват на своя поход. Интересното е, че походът им към планината съвпада с рождения ден на Карма – нейното куче-водач. Разказва, че трафикът в Непал е доста голям, но самите хора приемат задръстванията със завидно спокойствие. Първата им нощ по пътя е в село Тал. Ето как са преминали следващите дни:
Калина: „вечерно време спяхме в мънички лоджии и ядяхме чабати с пържени яйца; денем шляпахме по едни сякаш безкрайни черни пътища, по които чат-пат минаваше някое моторче, побрало цялото семейство, барабар с челядта на някой местен. Групата се движеше добре, а ние бяхме пълни с енергия. Ден след тръгването минахме границата 3000 м, която ме притесняваше в България. Дотук Височината не ни правеше никакво впечатление. Прекалено силните в енергийно отношение места леко ми разказваха играта, но аз по принцип съм си чувствителна към тия неща. В крайна сметка се спогодихме със ступите. Една вечер, малко преди да падне слънцето, внезапно се откри гледка към Манаслу, един от непалските осемхилядници. За пръв път в планина бях благодарна, че не виждам. Желанието ми да не го гледам отдалеч, а да тренирам здраво и да стигна дотам заслужено, трайно се загнезди у мен в следващите дни и проклетия връх не ми даваше мира.“
След Мананк на около 3600 м започна същинската планина. Тренировките си казваха своето и единствената ни грижа беше как да не прегреят кучетата. За монотонно мръсната вода навсякъде отдавна не се притеснявахме. Село Шри кхарка на около 4100 метра беше последното село по маршрута ни. Трябваше да тръгнем рано сутринта, около 5. По това време студа още държи склоновете стегнати и няма толкова каменопади.След пътеката над Шри Кхарка, черните пътища от преди няколко дни сазаменени от тесни пътеки по половин стъпка в едни сякаш безкрайни сипеи, които само дебнат да подхлъзнат катерещите се.
Следва базовият лагер на връх Тиличо – прилично голяма поляна с тук-там разхвърляни снежни преспи и палатки и ужасно много прах.“
Калина разказва още, че освен трудните моменти, е имало и доста безгрижни – игра с кучетата, събиране на камъчета и други хубави и незабравими моменти.
Следва първият височинен лагер. Ето как преминава този епизод:
Калина: „Затъвахме в сняг до кръста и с Карма взаимно се вадехме. Вече имаше време за смях и лиготия. И да: когато катериш достатъчно дълго , стигаш една точка, от която можеш да погледнеш назад и да видиш цялото разстояние, което си изминал. Точно тогава разбираш, че всички усилия са имали смисъл. За нас тази точка беше хълма над първия височинен лагер. Моментът, в който осъзнахме, че пречка пред мераците ни за по-високи планини може да е само липсата на постоянство, но не и липса на височинна поносимост, не може да се опише с думи. Този път – 5200 метра. Другия път по-високо.“
И така, стигаме до края на този необикновен разказ. Оказва се, че за мечтите и изпълнението им няма предел и „невъзможно“ е само дума. Пожелаваме на Калина да ги следва и да катери все по-високи върхове и благодарим за откровения разговор и че с нейна помощ се докоснахме до тази могъща планина!
Снимка: БНР
