Николай Николов е роден в Самоков преди много лета. Интересите му са били в различни области, работил е много неща, като охранител, бивш спортист, до преди 10 години, когато губи зрението си поради прогресираща глаукома. „Първите дни бяха ужасно трудни за мен, изпаднах в депресия. Дори опитах да отнема живота си. Не виждах смисъл в нищо“ – разказва Николай. Въпреки тази трагедия, Ники успява да се изправи и да завърши курсове за масажист, като сега работи като такъв и е доволен от постигнатото.
Какво почувства, когато напълно загуби зрението си?
То стана постепенно, но моментът, няма да забравя на пълната загуба на зрение, бях в една бензиностанция да заредя гориво, и като излязох вече не си виждах колата, не знаех къде съм.
Какво беше чувството ти в момента на осъзнаване, че вече не виждаш?
– В началото не можех и да мисля, не знаех просто не разбирах какво се случва. След като се случи това, напълно да ослепея се затворих вкъщи на село и близо година бях депресиран и безволев.
Какво те накара да излезеш от това тежко състояние?
– Сам си реших, реших, че не може да се продължава така и трябва да се предприеме нещо.
Какви бяха първите стъпки на промяната у теб?
– Отидох първо в РЕХ. Центъра в Пловдив, там ме обучиха хората, подадоха ми ръка и така започнах да свиквам и постепенно да навлизам в света на незрящите.
Какво най-много ти липсва от периода преди загубата на зрение?
– Шофирането. Когато бях под стрес, качвах се в колата и карах. Помагаше ми много.
Разкажи ми нещо забавно от сегашния ти живот.
– Може би е смешно това, че в началото, като се учех да ходя с бял бастун, само няколко метра от начертания маршрут да се отклонях и се панирах до толкова, че сядах на земята и не можех да продължа. С времето го преодолях. И се гордея със себе си, че продължих, не си останах у дома, а се справям сам сживота си.
На читетелите мисля би било интересно, как сънуваш? Изпъстрени ли са сънищата ти с цветове и форми като преди, или вече сънуваш без образи?
– Това съм дискутирал с психолози даже, сънувам си абсолютно както преди, съзнанието ми още пази всичко от визуалния свят.
Кое е най-красивото място, което си виждал?
– За мен нощна Варна, преди живеех там, носеше ми хармония и покой.
Ако трябва да оцениш реализацията си в степен от 1 до 7, кое число ще посочиш?
– Сега – 4. Имам много какво да уча още.
Кое е най-голямото предизвикателство, което покори?
– Това, че сам съм поел кормилото на живота си, че се справям сам, и че не съм в тежест на семейството си.
Какво ще кажеш на тези сред незрящите, които си стоят само у дома, без да си търсят работа и живеят с родителите си?
– Да се отърсят от този начин на живот веднага. Защото, най-малкото, човек като работи изпитва усещането, че е полезен и значим. Като чака само на другите – човек просто е един безполезен консуматор.
В какво намираш смисъл?
В това да доказвам на себе си, че мога и че ще се справя.
Имаш ли мечта, която не си сбъднал?
– Да, да видя Нова Зеландия.
Какво стана с приятелствата, които си имал преди загубата на зрение? Повлия ли това на отношенията ти?
– Да, редуцираха се, останаха само истинските приятели.
