51-годишният незрящ мъж Евгени Мицук от Харков научава за началото на пълномащабната война, но не от медиите. В първите минути на нахлуването руснаците бомбардират военна част близо до дома му, така че семейството се събужда от експлозии и свистене на ракети. Мъжът изпратил жена си и децата си в селото, за да посетят родителите ѝ, а самият той пазел апартамента от евентуални грабители. След това той се прибрал в селото, за да види децата и съпругата си, а после семейството заминало за Германия в пълен състав. Това е неговата история.
Преди войната Евгени работи в различни сектори. Например той е един от тези, които насърчават използването на повече синтезатори на реч за украинските незрящи, тъй като тези хора използват компютри и смартфони с глас. Помага за превода на украински език на приспособления, предназначени за слепи, и работи като масажист. Хобито му е градинарството. 48-годишната Наталия, съпруга на Евгени, работи в козметичната индустрия. Двамата са сертифицирани психолози. Съпругата му е медицинска сестра по професия. Семейството има две деца – 16-годишния Михаил и 11-годишната Мелада. От четиримата членове на семейството само Евгений е незрящ.
„Децата изучаваха китара в училище, а дъщеря ми ходеше и на уроци по рисуване. Планирахме синът ми да учи в медицински колеж след 9-и клас, а след това в медицински университет. Но войната разруши всичките ни планове“, – казва жителят на Харков.
Преди войната семейството на Евгени почти всеки уикенд излизало в провинцията, далеч от шума на града. Той признава, че градската атмосфера често го е изморявала, иска му се повече чист въздух и тишина. Те имат и собствена малка градина.
„Знаех, че ще има война, но не знаех кога“
23 февруари – денят преди войната – минава както обикновено в семейство Мицук. Жена му трябва да отиде на лекар, децата на училище, а Евгени на работа. Нищо не подсказва, че войната ще започне утре. „Легнахме си в мирен Харков и се събудихме във война„, – казва той.
Въпреки това мъжът разказва, че семейството му е било подготвено за война.
„Преди две години разбрах, че ще има война. Но не бях сигурен, че това ще стане толкова бързо. Но най-важните неща, особено документите, вече бяха опаковани. Това позволи на съпругата ми да изнесе най-важните неща от къщата още в първия ден на войната„, – казва той.
„Събудихме се от руските бомбардировки на военна част близо до блока ни“
Блокът, в който живее семейството на Евгени, е близо до военната част, която руснаците започват да бомбардират почти веднага след като руският президент Владимир Путин обявява война на Украйна. Въпросната част вероятно се намира в района на Салтовка, близо до метростанция „Студенческа“. Руснаците нанасяха удари по частта по същото време, когато нанасяха удари по редица обекти в Киев.
„Руснаците бомбардираха тази част още в първите минути на войната – в пет часа сутринта на 24 февруари. Ние, които бяхме в непосредствена близост, виждахме и чувахме всичко. Видяхме как ракетите летят, падат и се взривяват. Експлозиите накараха къщата да „подскача“. Когато видяха това, Зрящите членове на семейството ми много се изплашиха„, – описва Евгени първите минути от началото на пълномащабната война.
Тъй като семейството има собствена кола, която вече е заредена с гориво, съпругата и децата веднага заминават за селото при родителите на жената, където по това време е спокойно, а Евгени решава да остане в Харков, за да охранява апартамента и да го предпази от евентуално ограбване. Мъжът дори признава, че решил да остане, за да не му вземат апартамента руснаците, влизащи в града. „Чел съм, че в окупирания Донецк [градът е окупиран от пролетта на 2014 г.] и в други окупирани градове в Донбас е имало такава практика руснаците или бойците под техен контрол да вземат апартаменти от тези, които са бягали от войната„, – казва жителят на Харков.
„Нямах представа как се случва войната“
Евгени е вярвал, че войната ще свърши скоро, или поне бомбардировката на Харков, защото не е имал представа как върви войната. „Мислех си: или руснаците ще превземат града бързо, или нашите ще ги прогонят. Имаше надежди, че всичко ще приключи бързо„, – казва той.
Руснаците обаче не успяват да окупират Харков, въпреки че някои вражески части проникват дълбоко в града. Въпреки това те окупират голяма част в региона, а самият Харков е редовно обстрелван с различни видове оръжия, тъй като е невъзможно да бъде превзет.
След като съпругата и децата му си тръгват, Евгени остава в апартамента още два дни. Семейството се е запасявало с храна и преди, така че няма проблеми с това. В града се чуха още експлозии, но мъжът не се плаши. „Но когато на стотина метра от къщата избухна ракета, за първи път се уплаших и побягнах да се скрия в мазето„, – признава той.
Евгени остава в мазето десет дни. През това време той се прибира вкъщи само за няколко часа, за да се нахрани, измие и обръсне. „После газта угасна, светлината изгасна и вече нямаше с какво да се готви. Трябваше да премина към храна, която ми даваха доброволци, или да се спасявам от глада с домашна храна, която не изискваше готвене“, – казва жителят на Харков.
„Трудно е за незрящите хора да получат доброволна помощ по време на обстрел“
Евгени разказва, че слепите хора са имали големи трудности при получаването на доброволческа помощ, защото, първо, не е имало постоянни места за раздаване и, второ, процесът е бил много бърз, особено когато наблизо е имало обстрел. „По онова време доброволците нямаха определено място и спираха навсякъде, където можеха. Не е посочен и точният час на раздаване на храната. Ако хванеш доброволец, имаш късмет, но ако не хванеш, ще бъдеш гладен„, оплаква се мъжът, но добавя, че съседите в мазето също са му вземали храна от доброволците.
„Реших да си тръгна, след като над мен прелетя руски самолет“
Евгени разказва, че веднъж, когато бил навън, един вражески самолет прелетял много ниско откъм руския Белгород. Тогава мъжът много се изплашил и паднал в едно блато, за да се спаси от евентуален обстрел. „Той летеше много ниско. Почти над главата ми. Усещането е невъзможно да се предаде. Веднага паднах в блатото, защото по това време температурата беше над нулата и всичко се размразяваше. Сплесках се в калта, за да се предпазя от евентуална бомбардировка. След това реших да напусна Харков„, казва слепият харковчанин. Няколко случая той излиза навън. На първо място – когато тича до мазето. От апартамента му до мазето са около четиридесет метра. Когато обстрелът спира, той излиза от мазето, за да подиша чист въздух.
„Когато от известно време няма експлозии, си мислиш, че е станало малко по-безопасно и можеш да излезеш. Но обстрелът е невъзможно да се предвиди и се случи така, че снарядите паднаха близо до мен. Невъзможно е да чуеш пристигането им предварително„, – добавя мъжът.
Доброволците го отвеждат в селото при жена му и децата му, но и там няма мир.
„През първите няколко дни дъщеря ми спеше с дрехите и обувките си“
Евгени е в селото за около седмица. Въпреки че самото село не е било обстрелвано, наблизо постоянно се чуват експлозии. Поради това децата и съпругата му били в постоянно състояние на страх. „Когато пристигнах в селото, ми казаха, че през първите дни дъщеря ми е спала с дрехите и обувките си, за да може в случай на обстрел веднага да стане от леглото и да изтича в мазето„, – казва той.
След това Евгени решава, че не си струва да държи децата в постоянна опасност, и семейството заминава за чужбина. „Стана ясно, че сраженията ще продължат и не си струва да държим децата в опасност. Трябва да им се осигури по-спокоен живот. А решението да останат в селото би означавало да загубят бъдещето на децата си. Затова решихме да отидем на запад. Не знаехме къде, просто знаехме, че ще е на запад„, добавя мъжът.
„Съпругата не можеше да шофира поради уплаха“
Семейство Мицук е подпомогнато при пътуването си в чужбина от местни доброволци, които са участвали в евакуацията на незрящи хора от Харков и региона. Доброволци ги откарват от селото до гарата в Харков, защото съпругата му Наталия не може да кара кола поради уплаха. „Кръвното й налягане беше скочило или имаше някакви други здравословни проблеми, затова решихме да оставим колата в селото и да се качим на влака„, – казва Евгени.
Семейството пристига в Лвов. Преди да заминат за Германия, те живеят два дни в местен спортен комплекс. Първоначалният план е да заминат за Полша, но по това време страната вече е препълнена с украински бежанци.
В Германия: настаняване от Асоциацията на слепите и езикови курсове
В Германия семейство Мицук е посрещнато от представители на местното дружество на хората с увредено зрение. Впоследствие те участват в преселването на украинските бежанци. Евгени и семейството му намират жилище в един от градовете в Северен Рейн, Вестфалия. Освен жилище, асоциацията им предоставя и доброволческа помощ. През май местна евангелска църква също започва да помага на украинците. По-специално, бежанците посещават несертифицирани езикови курсове там, което означава, че студентите не получават никакви документи, когато завършат. В допълнение към езиковите курсове, църквата помага и за изготвянето на необходимите документи и предоставя материална помощ.
„Децата ми спасиха един езиков курс от разпадане. Гордея се с тях.
Евгени разказва, че езиковите курсове са посещавани и от хора, които имат деца със синдрома на Даун. Докато родителите им учат, децата играят. Но те се нуждаят от грижи, защото имат много рисково поведение. И винаги е имало недостиг на хора за такива грижи, така че обучението често е било прекъсвано.
„Беше лято, децата ни тъкмо бяха започнали ваканцията си. Един ден с жена ми се прибрахме вкъщи и разказахме на децата за ситуацията. Не им предложихме нищо, просто им казахме. Дъщеря ми каза: „Да отидем там и да гледаме тези деца“. Не бяхме подготвени за този развой на събитията, но в крайна сметка се съгласихме. И те отидоха да се погрижат за тях. Понякога наоколо нямаше възрастни, но имаше мои деца и това позволи езиковият курс да протече без непредвидими спирания. Гордея се с тях„, – хвали се бежанецът.
Освен езиковите курсове в църквата, семейство Мицук изучава немски език и онлайн в курсове на Дружеството на слепите, организирани от украински гражданин. Всички те също не са сертифицирани. „Учим езика заради знанията, защото без тях е невъзможно да си намериш работа тук, а и като цяло езиковата бариера пречи„, – казва украинецът.
„Завръщането в Украйна зависи от много фактори“
Евгени казва, че съпругата му иска да се върне у дома, децата му се опитват да се интегрират в германското общество и учат в германско училище (също учат онлайн и в украинско училище), но самият той не бърза да се върне. „Искам да се върна. Но не може да се каже кога. А съпругата ми е такава, че би захвърлила всичко и би се върнала още сега. И като си помисля какво ни чака там!… Мои познати наскоро се върнаха в Харков. Казват, че градът е празен [преди войната населението на Харков е било почти милион и половина, вторият по големина град в Украйна след столицата Киев]. Градът е много порутен. И какво да правим там? Да мислим как да се скрием в мазето навреме? И как да получим хуманитарна помощ? Това не е живот и няма да доведе до нищо добро„, – заявява 51-годишният сляп бежанец Евгени Мицук.
Това, в което е сигурен той, е, че няма да се върне в Украйна, ако Харков бъде окупиран. Въпреки че ситуацията е нестабилна, Евгени учи езика и прави опити да се интегрира в Германия.
Проектът „БЛИНФО – глас, който се чува” се осъществява с финансовата подкрепа на Исландия, Лихтенщайн и Норвегия по Фонд Активни граждани България в рамките на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство.
Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Фондация Синергиа и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България.
