Чува ли се гласът на незрящите в България?
Според мен гласът на незрящите в България не се чува достатъчно. Казвам го от позицията на човек, открито заставащ с името си като незрящ в широкото медийно пространство. Масата от хора не знаят нищо за проблемите и предизвикателствата пред незрящите. Политическата класа е твърде заета със собствените си проблеми и не остава време за проблемите и на слепите в България. От друга страна, не смятам, че организациите, претендиращи да работят от името на хората с нарушено зрение, правят достатъчно. Инициативите, които предприемат, са свързани с финансовото им обезпечаване, а не с реално решаване на проблеми.
Как започна първият проект Blinfo и каква беше мотивацията на
участниците в него?
Започнахме „Блинфо“ през 2012 година. Беше по обща идея – моя и на сестра ми. Основната мотивация дойде от наблюдението, че каквото и да се случва, дори и да е свързано със слепите, те помежду си не си предават информация. От друга страна, масата от хора още оттогава не знаеше кои са важните неща за незрящите. Сайтът функционираше в две направления – новини и ръководства. Събирахме ръководства от хора с повече опит в различни сфери, които пишеха материали с цел демонстрация и инструкции как да се употребяват определени хардуерни и софтуерни продукти. Тази идея беше много хубава, но екипът, който събрахме покрай себе си тогава, нямаше същата мотивация като нас. И когато проектът започна да нараства като мащаб до това всяка статия да има над хиляда четения, другата част от екипа реши, че може да си присвои сайта, и ни отне достъпа, като смени паролите на мен и сестра ми. А ние бяхме основните двигатели на тази идея. След това другите нищо не направиха, просто поискаха да прецакат идеята. Десет-единайсет години по-късно знаем, че ако за целта на обяснението се налага да разделя зрящи и незрящи на две групи, то и двете имат нужда от информация. Но тази работа не се прави на мускули. Когато имаш добра идея, трябва да вземаш хората като твои служители, а не като партньори, защото като партньори започват да си вярват. И когато ги овластиш твърде много, са склонни да ти отнемат силата. Това беше един житейски опит. Още тогава обществото имаше нужда от информация и я консумираше изключително добре. Потреблението на сайта растеше с дни. Сега този проблем с информацията е частично решен чрез групи във Facebook. Но те не могат да гарантират качество и проверка на разпространяваните материали. Затова такава платформа има огромно значение, защото има екип, който проверява и удостоверява информацията.
Когато незрящ влезе в професионална медия, какво трябва да знае за тази среда?
Първо трябва да е много подготвен. Да познава много добре структурата на тази медия, за да знае добре къде е неговото място и да не си позволява да изисква повече, отколкото му се полага, а и реципрочно да не позволява да се злоупотребява с него като служител с възлагане на повече работа. Медиите сами по себе си служат на определени каузи и са техен инструмент. И когато човек влиза в такава медия, той трябва да усети, да разбере дали служи на нейната кауза или не. Чисто финансово това ще го удовлетворява две години, или една, или няколко месеца, но ако припознава каузата, ще работи много по-мотивирано и работата ще му бъде много по-лесна.
Коя журналистика е най-достъпна за хората с увредено зрение и коя е
най-недостъпна за тях в български условия?
Писането на текстове, независимо за печатна или електронна медия, е една от възможностите, където вече незрящ журналист не би трябвало да среща каквито и да било по-сериозни предизвикателства. Другото е аудиожурналистиката – репортажите за радио и подкастите, които стават все по-големи като платформа. Видеоформатите също могат да бъдат достъпни. Незрящ може да прави различни видеорепортажи, да отразява проблеми. Това така или иначе е екипна работа. Дори в нормалните телевизии има репортер и оператор и след това монтажистите поемат работата. Не съм сигурен, че има журналистика, която би била невъзможна и недостъпна за незрящите. Може би има пряка зависимост от това в каква медия си и с какви възможности разполагаш. Много често в телевизиите и в радиостанциите имат шофьори и човек бива предвижен до определената точка, дори и да е без зрително увреждане. Това е един проблем, който е решен по принцип. А ако трябва сам да отиваш и да правиш нещо, то колкото би било предизвикателно за зрящите, толкова ще е и за незрящите. Всичко е в пряка зависимост от мотивацията на журналиста. Ако има желание да се развива, ще намери начин. Все пак дори и незрящите, ако не злоупотребяват с парите, които им се полагат за асистенти по общинските програми, биха могли да ползват асистентите си и като помощници в работата. Вярно, че парите са малко, но ако човек е мотивиран да прави това, би могъл да се възползва от тях и чрез асистента си да стига до дадени места, да прави интервюта или репортажи и прочее.
В кои отношения технологиите улесняват незрящите в търсенето и
обработването на информация?
Незрящите потребители използват софтуер, който в реално време конвертира текста в аудиоинформация, почти няма източник, до който да не можем да стигнем, когато информацията е в текстов вариант. Когато работим с визуална информация, технологиите биха могли да ни улеснят, използвайки изкуствен интелект. Чрез мобилен телефон или лаптоп подаваме снимка към изкуствения интелект и той ни прави вече много детайлни описания на картините. Това е било единственото недостъпно до момента. А работейки в тази посока да имаме тази информация, технологиите са единствения начин да я получим. Другият вариант е пак да зависим от човек, но той би бил доста по-субективен от изкуствения интелект. Не казвам, че изкуственият интелект е стопроцентово обективен, но би бил много по-обективен от човека. От друга страна, камерите на телефоните така се правят, че ако искаш да записваш някакъв материал с цел журналистика, устройството на камерата търси сама образа, стабилизира кадъра. Обективът има достатъчно широко зрително поле, така че незрящ човек да заснеме качествено един материал. Това се случва благодарение на напредъка на технологиите. Дори настройките за подходяща светлина, ъгъл на заснемане и други, са автоматични, защото производителите на телефони знаят, че обикновеният потребител няма тези познания. А това помага на нас, незрящите, защото ние нямаме чисто визуален контрол над тези настройки. Не трябва и да ги мислим, защото те вече са направени, макар и не с цел да помагат на незрящи. До такава степен помагат технологиите.
Кои са най-трудните за решаване проблеми при зрящите да адресират
посланията си до незрящите?
Най-трудно е тогава, когато зрящите не познават истински проблемите на незрящите и нямат достатъчно видими източници на такава информация, чрез които да се запознават с проблемите и нуждите им. Откриването на такава информация е много трудно и това е проблем, който незрящите трябва да решат сами за себе си. Те трябва да направят себе си по-видими. Често незрящите са потънали в своите проблеми и прибягват до някакви клишета, в които сами вярват.
А какво не достига на незрящите, за да обяснят по-добре проблемите си пред зрящите?
Понякога те самите не търсят информация как един проблем може да бъде решен. Тук опираме до заучената безпомощност. В масовия случай незрящият е свикнал, че някой друг трябва да му решава проблемите. И той не влага какъвто и да било мисловен или времеви ресурс в това да потърси решение на проблемите си, защото очаква, че някой друг ще го направи. Звуча банално, но пак ще посоча като най-важна мотивацията от страна на незрящите да търсят решения на проблемите си и да ги правят видими, за да се поинтересуват от тях и да започнем заедно да ги решаваме. Казвам го като човек, който създава достатъчно много видеосъдържание, свързано с незрящи, за социалните платформи. И там виждам какво става. Хората масово не знаят, че тротинетките по тротоара са ми голям проблем. Но когато го посочих, хората започнаха да се съобразяват, а фирмите, предоставящи тротинетки на гражданите, започнаха да правят информационни кампании за това да не се хвърлят безразборно тротинетки по тротоарите, защото пречат на незрящите. Някой трябваше публично да застане и да каже: „Ето, това е проблем“. Помежду си ние като незрящи можем да си коментираме тези проблеми, а никой не поема инициативата да ги посочи и така те да стигнат до голям брой хора, които да се ангажират. И всичко това е, за да може тези, от които зависи проблемът да се реши, да усетят, че това наистина е проблем.
Какво трябва да се направи на ниво средно и висше образование, за да
има повече хора със зрителни увреждания, упражняващи журналистическа професия?
Трябва да се мисли в посока към достъпно образование. Дори и за тези, които са мотивирани да учат в журналистическо направление, или нещо друго, в което има боравене с информация, много често образователните институции не предоставят лесен достъп до информацията. Вместо да пуснат определени материали в .docks формат, който е най-удобен за ползване от незрящ, ги изпращат във .pdf формат. И при това не с текст, а с картинка, с нещо, което е снимано. И ние трябва да се ровим през девет планини в десета, за да намерим начин да конвертираме картинката в текст и да работим с информацията. Това е много обезсърчаващо. Дори когато има тестове във висшите училища, преподавателите боряват с такива материали, които като ни ги спуснат, изпадаме в ситуация на кого да се обадим, защото имаме ограничено време за вземането на изпита, за конвертирането на текста от картинката и достигането до информацията и съответно решаването на теста. Тук вината е върху образователните институции, които нямат абсолютно никакви стандарти за образование на хората със зрителни увреждания. Те спазват едни стандарти на Министерството на образованието и науката, които са общоприети, но в тях няма специфични условия за хора с нарушено зрение. И незрящите се образоват напук на системата и това не е красиво, защото сме в 2023 година, а е същото като през 2003 година.
