„От началото на войната не съм излизала от апартамента си почти месец“
Юлия Патлан от Киев е работила в музей и е редактирала текстове. Но поради натовареността си има здравословни проблеми, които войната още повече задълбочава. Сега тя е в Латвия и не знае какво да прави в бъдеще, защото всичките ѝ професионални знания и умения са свързани с Украйна. Ето нейната история
Казвам се Юлия. Аз съм музейна работничка, архивистка, редакторка на книги и изследователка на незрящия писател Василий Ерошенко. Преведох негови произведения от японски и есперанто. Изучавала съм историята на общността на слепите в Украйна, Русия и чужбина, историята на специалната педагогика (в смисъла, който се влагаше в понятието „дефектология“).
Живот преди войната
От 2004 г. работя в Националния център за народна култура „Музей Иван Гончар“ в Киев [Иван Гончар е украински художник и етнограф, основал първия частен музей в Украинската ССР, който по-късно става държавен музей]. Тъй като обаче сега съм в чужбина, съм в неплатен отпуск на работа.
Преди войната работих в архивния отдел на този музей , изучавах и изследвах ръкописи и други документи на хартиен носител, стари фотографии, авторския художествено-исторически и етнографски албум „Украйна и украинците“ на Иван Гончар. Редактирах и редактирам музейни публикации, текстове за уебсайта, пиша научни статии и др. Освен това съм работила като редакторка и коректорка в различни проекти, включително такива, свързани с достъпността на информация в различни формати за хора с увреждания.
Обичах да посещавам различни музейни събития в собствения си и в други музеи. По-голямата част от живота ми беше заета от ежедневието. По принцип най-често си седя вкъщи, но карантината изостри това до краен предел, до пресищане. Имам огромен брой книги и обичам да чета.
Знаех, че ще има война. Защото Украйна е във война от 2014 г. насам и началото на военните действия извън Донбас беше само въпрос на време.
През февруари се опитах да се подготвя по някакъв начин за войната – купих зърнени храни, олио, други неща. Говорих с роднините си, както те ме съветваха, опитах се да се споразумея с тях какво ще правим в случай на война и евакуация. Не ме послушаха, казаха нещо от рода на: „Не се паникьосвай, живей, както си живееш“. През двете години на карантината работих много усилено по различни издателски и музейни проекти, преуморявах гърба си, което беше много болезнено. Затова нямах намерение да се евакуирам или да бягам някъде – разбирах, че това не е за мен.
Началото на войната: „Не спяхме през нощта и напрежението растеше“
В 05:20 ч. на 24 февруари ме събуди приятелката ми, която живее близо до Киев, и ме попита какво се случва в Киев, защото го виждала. Това бяха първите експлозии. След това взех вода в различни съдове и в банята, измих косата си и следях съобщенията на властите в социалните мрежи. Ръководството на музея ни изпрати заповед да не ходим на работа.
През следващите дни една колежка от деветия етаж слезе на втория етаж с възрастната си майка. За разлика от мен, те дойдоха облечени, с чанти с документи, храна и вода, и тримата седнахме в пролуката между апартаментите на стълбището (защото няма прозорци и носещи стени на къщата). Наблизо бяха нанесени удари по телевизионната кула в Киев и Бабин Яр, където бяха убити и ранени хора [на 1 март руснаците удариха телевизионната кула в Киев, убивайки петима души]. През нощта дълго време не спяхме и напрежението растеше.
От началото на войната до края на март, т.е. повече от месец, изобщо не напусках апартамента си. Не ме спря дори страхът, а заповедта на властите към цивилните да не излизат излишно от къщата. По някаква причина си мислех, че трябва да действам според заповедите. Съседите ми помогнаха с доставката на храна, защото съответните служби в града не работеха
[Юлия използва доставка на храна от началото на карантината, т.е. от март 2020 г. Доставката също е важна за нея, тъй като проблемите ѝ с гърба не ѝ позволяват да носи тежки неща].Евакуация от Украйна: „Имахме два дни да се съберем“
Напуснах Украйна в края на март и бях в тежко психоемоционално състояние. Тогава не си представях, че транспортът и доставките на храна няма да работят в Киев още няколко месеца, че културните работници ще получат само част от заплатите си. Тогава, през пролетта и началото на лятото, щеше да ми е много трудно да оцелея сама. Затова приятелите ми намериха доброволен ескорт и организираха заминаването ми, евакуацията от Украйна. Имах два дни да се подготвя.
Дълго време не излизах от апартамента си и дори не можех да си представя трагедията на боевете в Киев и областта. Не можех да си представя, че например доставките на храна в Киев ще бъдат възобновени едва в края на май. Всъщност моите приятели ме спасиха.
Отпътувахме с влак до Пшемишъл (Полша), а там се прекачихме на влак до Гданск (също Полша). Бяхме на път за няколко дни и обмисляхме различни варианти за страната на престой.
Случи се така, че ме приеха в Латвия, а именно в Асоциацията на самаряните в Рига. От началото на април живея тук и имам статут на лице с предоставена временна закрила. Латвия, както и другите балтийски страни, искрено подкрепя Украйна и нас, украинците, с всички сили. Най-голямото богатство на тази страна са нейните хора. В Латвия пристигат 35-40 хиляди украинци, предимно майки с деца, които бягат от войната. Има много хора от Харков и Мариупол, които започват живота си наново тук.
В Латвия всеки помага с каквото може. Имам безплатно жилище, храна и медицинска помощ.
„Трудно е да се оцелява финансово тук, а и не мога да работя дистанционно в Украйна“
Засега животът ми е на пауза, твърде много неща бяха разрушени от войната. Факт е, че за пълноценна работа тук владеенето на латвийски език е задължително, но е възможно да си намерите работа в определени области и с владеене на английски език. А аз съм украински филолог и моята стихия е украинският език и текстовете на украински език. Работата на Василий Ерошенко, есперантист от руската част на Източна Слобожанщина, учил в Московското училище за слепи, едва ли ще представлява интерес за някого през следващите десетилетия.
Не мога да работя от разстояние от тук, в Украйна (по-специално за да избегна двойното данъчно облагане). Ако имам плащания от Латвия, тогава нямам право да получавам заплата в украинска държавна институция, така че съм в неплатен отпуск в музея. Това означава, че работното ми място в музея е запазено.
[Латвия, както и други страни от ЕС, изплаща социални помощи на украинци, избягали от войната]От центъра за заетост ми предложиха да кандидатствам в един от музеите в Рига, където имаше свободно място за уредник на изложбени зали. Предложенията на центъра за заетост са задължителни за работа. Писах до музея и получих отговор, че нямат свободни места за мен, но ако се появи нещо, ще ме информират.
Планове за бъдещето: „Цялата надежда е за украинските защитници“
Най-трудно е да се говори за плановете за бъдещето. След 24 февруари все още не знам какво да правя с това бъдеще. А латвийската ми виза скоро изтича и, честно казано, не планирам да я удължавам.
Войната напълно секна работата ми като учен-изследовател. Може би бих искала да се върна у дома, в Украйна, където ме очакват моята работа и моят музей, но не мога да си представя колко балансирано би било такова завръщане.
Обмислям възможността да се върна в Киев, за да работя, защото дори такъв уязвим отрасъл като музейния все още работи и колегите ми в повечето случаи са на работа. Освен това смятам, че работата на украинските филолози, историци, културолози, етнолози и др. също е важна за приближаването на нашата победа. Но, разбира се, заплахата от ракетни атаки, както и възможната ядрена и химическа опасност, възпират прибързаните решения. Окупаторите вече показаха възможни начини за тероризиране и сплашване на цивилното население чрез нанасяне на удари по критична инфраструктура [вечерта на 11 септември руснаците нанесоха удари по няколко обекта на енергийната инфраструктура, което доведе до пълно или частично прекъсване на електроснабдяването в няколко региона]. Това, разбира се, е плашещо. Но Украйна трябва да устои и да победи, макар да има разбиране, че това няма да стане бързо. Затова цялата надежда е в нашите защитници.
Проектът „БЛИНФО – глас, който се чува” се осъществява с финансовата подкрепа на Исландия, Лихтенщайн и Норвегия по Фонд Активни граждани България в рамките на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство.
Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Фондация Синергиа и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България.
