Влада Волошчук: Въпреки всичко Украйна ще победи

„Седях в студена вана, крещях с глас, който не беше моят, и не исках да умра толкова рано“

Влада Волошчук, 24-годишна сляпа масажистка от Харков, се крие от обстрела в банята си в продължение на пет дни, след което се евакуира в Полша, намира работа и иска да остане там завинаги. Ето нейната история:

Казвам се Владислава (накратко Влада). Почти съм незряща. На 24 години съм. Родена съм в Никопол, Днепропетровска област, но съм живяла в Харков: там завърших училище за незрящи, а след това отидох в областния медицински колеж. Аз съм медицинска сестра и рехабилитатор.

 Живот преди войната

Две години след като напуснах колежа, не можах да си намеря работа, защото за хората с увреждания това е трудно. Но се занимавах и с частна работа, като приемах пациенти в дома си. Също така помогнах на моя учител да води часове по масаж.

Предложиха ми работа в рехабилитационния център „Право на избор“ в Харков. Но работих там само четири месеца… А после започна войната – пет дни, които вероятно никога няма да забравя.

Имахме много планове: планирахме да отидем на почивка в България, а през септември искахме да отидем да учим в полския град Бялисток. Предполагаше се, че там ще обменим опит. Но тези планове не се осъществяват…

Преди войната също така произвеждах парфюми и сапун. Това беше моето хоби. Бях много вглъбена в него и ми харесваше. Приятелите, на които давах парфюма си, често ме питаха откъде съм го купила, защото миришеше на скъпи марки! И се изненадваха, когато разбираха, че съм го правила сама.

На 23 февруари, ден преди началото на войната, която не вярвах, че ще започне, видях колегите си за последен път. Нямаше признаци, че ще има проблеми: да, още от декември се говореше, че е възможно руско нападение срещу Украйна. Родители дойдоха в нашия рехабилитационен център и казаха, че ще има война. По онова време се говореше много, но около 50% от хората вярваха в това. Тогава моите колеги започнаха да говорят за войната.

Не вярвах, че ще има война, въпреки че бях виждала съобщения как нашите войски се подготвят за нахлуване на руската армия. Първо казаха, че това ще стане през януари, после казаха, че ще е по-късно, и ние не знаехме дали да планираме нещо допълнително, или не. Но ние крояхме планове.

Началото на войната: „Беше много страшно, не знаех какво се случва“

На 24 февруари се събудих около четири, а може и да е било пет часа сутринта, от някакви експлозии. Не можах да разбера какво е то. Отначало си помислих, че може да е някакъв вид терористична атака, защото всички говореха, че ще има война, така че си помислих, че може да е някаква провокация. Но когато взривовете продължават повече от 10 минути, а ти си седиш вкъщи, светлините в двора светят, наоколо е тишина и се чуват взривове… Тогава си помислих, че това може да е война. Бързо влязох в интернет, за да потърся някаква информация, но не намерих нищо.

Беше много страшно. Страшно не заради експлозиите, а защото не знаеш какво се случва. Не можех да разбера какво е това. Седях в стаята си и чувах как съседите от другите апартаменти се суетят. Съседите от горния етаж имат две малки деца и крещят силно. Обикновено обаче всичките ми съседи спят по това време и никога не съм ги карала да тичат из апартамента като обезумели в пет сутринта.

Междувременно продължих да търся информация в интернет и се опитвах да чувам през стените, за да доловя някакви думи от съседите. Стените ни бяха тънки, така че имаше шанс да чуя нещо. Но нямаше никаква информация.

Впоследствие чух движението на съседите в коридора. Те влизаха и излизаха, а експлозиите ставаха все по-силни – вече наблизо. В този момент реших да напусна апартамента, в който живеех. Апартаментът беше под наем. При мен живееше 82-годишна баба, от която бях наела стая. Запознах се със съседите и ги попитах: „Какво става?“ Казаха ми: „Не знаем, Влада, влез в апартамента, затвори прозорците и вратата и не излизай“.

Но от разговорите им чух, че си говорят помежду си: „Хайде, побързай! Трябва да се движим по-бързо! Взе ли парите и документите със себе си?“ попита съпругът жена си.

Времето минаваше. Дори не знаех колко време е минало, защото всичко вървеше като в мъгла. Не успях да намеря повече информация в интернет и не ми хрумна да пусна телевизора или радиото, защото не исках да вярвам в най-лошото…

Започнах да изпращам съобщения на приятелите си. Попитах ги какво се случва. Казах им, че чувам експлозии. Попитах дали са чули експлозиите. А един приятел ми отговори: „Да, Влада, войната започна. Запаси се с вода, заключи се в къщата и остани там“. Не повярвах на тези думи. Дори ми беше неудобно. Какво да правя? Никой не знаеше какво да прави. Човекът, когото познавах, не ми помогна. Той каза, че трябва да спаси семейството си. Живеех сама, без семейството си, защото то живее в Никопол, което е в друг регион.

Реших да се обадя на директорката на рехабилитационния център, в който работех. Казах й: „Госпожо Валентина, моите приятели ми пишат, че е започнала война, вярно ли е това?“ Тя ми отговори: „Влада, не знам какво се случва там. Остани си вкъщи, докато не ти дам допълнителни инструкции“.

След това започнах да получавам обаждания от роднините си в Никопол. Те ми предложиха да отида при тях. Дори бяха готови да дойдат да ме вземат, въпреки че в цяла Украйна имаше обстрел. Тогава казах: „Мамо, може би скоро ще свърши. Сега нашите войници ще отвърнат на стрелбата и всичко ще бъде наред“. Обясних, че трябва да отида до автогарата, за да си взема билет, но заради паниката много хора започнаха да си тръгват и се образуваха дълги опашки. Освен това трябваше да мина през град Днепър. Затова попитах дали има смисъл да ходя, ако летището в Днепър вече е било обстрелвано по това време. „Ще стигна ли жива дотам, или ще ме застрелят в автобуса?“ – казах на майка ми. „Опасно е аз да идвам при теб, или ти да идваш при мен“ – добавих аз. А от Никопол до Харков се пътува осем часа.

За известно време се паникьосаха, но накрая ме послушаха. С мен беше само собственичката на апартамента, която е на 82 години. Останахме заедно с нея.

В осем часа сутринта на 24 февруари експлозиите затихнаха. Беше невъзможно да се влезе в магазините или банкоматите поради големия брой хора. В дванайсет часа в магазините нямаше почти никаква храна. В 14:00 ч. отново се чуха изстрели и разбрахме, че е време да опаковаме „аварийния куфар“ [куфар или раница с храна и предмети от първа необходимост, които могат да бъдат нужни по време на престой в бомбоубежище или в случай на евакуация]. Наред с другите неща, сложих пари и документи, няколко дрехи за смяна и нищо друго. Помислих си, че ще е неудобно да влача голям куфар, а в другата си ръка да държа бял бастун, затова опаковах компактна раница.

Останахме при хазяйката за два дни. Имахме храна, така че нямаше нужда да купуваме каквото и да било (бях се погрижила за това предния ден). Слушах маратона денонощно [от 24 февруари повечето украински телевизионни канали и радиостанции са обединени в общонационален маратон „Единствените новини“, създаден да противодейства на руските фалшификати], а телефонът ми не беше изключен.

Веднъж по време на маратон казаха: „Ако чуете изтребител или прелитащ самолет, трябва да бягате към бомбоубежището, или да легнете на пода“. И когато чух самолета (а той летеше много ниско), побягнах толкова бързо! Никога не съм бягала толкова бързо, колкото тази нощ. Помислих си, че ракета ще бъде изстреляна към нашата къща… И тогава изведнъж настъпи тишина. Започнах да треперя.

Най-тежката нощ на войната: „Всичките ми мисли бяха за смъртта“

На третия ден директорката на рехабилитационния център ми се обади и каза, че директорът на училището, в което учех, събира там хора, които имат нужда да се скрият от обстрела. Трябва да добавя, че беше невъзможно да се скрия в мазето на къщата, в която живеех, защото то беше наполовина наводнено, а до метрото [в началото на войната метрото се използваше като убежище] се стигаше за около 20 минути, а за собственичката на къщата ми това също беше лош вариант, защото ако бяхме стигнали до него – аз, незрящата, с 82-годишната баба… Никой не знае какво щеше да се случи по това време. Затова в продължение на около пет дни се криех в банята: там закусвах, обядвах и вечерях. Когато беше тихо, лягах в стаята си, но когато започваше обстрелът, се връщах в банята. Не мога да кажа, че съм спала през този период. Добре беше, ако успявах да спя поне два часа. Най-често спях по 20 минути. Имаше моменти, когато можех да не спя цяла нощ…

Но да се върнем на третия ден от войната, събота, когато директорката ме извика и ми предложи да се скрия или в училището за слепи, където учех, или в пансиона за незрящи, но там нямаше повече места. Затова се съгласих да отида в училището, в което учех, намиращо се в центъра на Харков.

Когато се приготвих да тръгвам, реших да извикам такси, тъй като в града нямаше обществен транспорт. Но веднага щом се приготвих да изляза от къщи, започна стрелбата. И разбрах, че вече не мога да отида никъде. Обстрелът продължи повече от осем часа! А после вече беше късно вечер и полицейски час, така че реших да отида в неделя.

Междувременно обстрелът се засили и стана много силен. Те продължиха и през нощта. Изтичах до банята, седнах в студената вана и слушах новините. През тези дни вярвахме много силно на новините. Казаха ни, че първите четири дни ще бъдат трудни, а след това всичко ще бъде наред и ще спечелим, и ние повярвахме!

Обстрелът се приближи още повече до къщата ми. Стрелбата беше толкова силна, че не мога да ви опиша колко страшно беше. и вече си мислех, че прозорците ще излетят, снаряд ще се забие в апартамента и това ще е краят… Просто ще е краят… Не исках да умра толкова рано. Всичките ми мисли бяха за смъртта. В крайна сметка дори не забелязах как започнах да крещя в тази баня, не със собствения си глас. Телефонът ми, от който слушах новините, работеше на максимална сила, но обстрелът беше толкова силен, че заглушаваше звука на телефона.

Дори не знаех какво да мисля. Седнах във ваната, покрих главата си с хавлиена кърпа и завесата, която използват, за да предпазят водата от ваната да не се стича из стаята. Наведох се там, колкото можах. И това продължи около два часа. Това беше първата тежка нощ в живота ми.

В неделя Харков също беше силно обстрелван, така че отново не отидох никъде. Но цял ден седях в банята и не ядях нищо. Просто не можех да изляза…

Бягство от обстрел и надежда за евакуация:

На петия ден ми се обади един доброволец, който беше взел номера ми от директора на рехабилитационния център, в който работех. Той ме попита дали ходя на училище. След като отговорих утвърдително, той ми даде пет минути да се приготвя.

Взех аварийния си куфар, хвърлих в него телефона си, зарядното, хигиенните продукти и други неща, а още някои вещи – в друга чанта, и си тръгнах.

Когато излязох на двора, долових миризма на барут и горене. Въздухът вече не беше свеж. Никъде не се виждаха хора. Доброволците, които ме посрещнаха и пътуваха с мен в колата, видяха страх в очите ми. Те казаха: „Влада, не мълчи. Говори с нас“.

Пътувахме и започна обстрел. Стигнахме до центъра и на контролно-пропускателния пункт не ни разрешиха да преминем. Доброволците казаха, че водим едно незрящо момиче на училище, за да може да се скрие там, на което хората на контролно-пропускателния пункт ни посъветваха да минем по друг път. Междувременно обстрелът продължи и аз започнах да се паникьосвам. В този момент мозъкът ми изобщо не работеше. Исках да се скрия някъде, за да не ги чувам. Искаше ми се да изпадна в някаква кома, да изгубя съзнание, да взема приспивателни, за да мога да заспя и да се събудя едва когато всичко свърши.

В училището ме посрещнаха учителите, които вече бяха там за пети ден. Заедно с тях бяха и някои ученици и възпитаници – общо трийсет души. Обядвахме и директорът ни каза да си вземем душ, защото вечерта можело да няма такъв случай…

Вечерта, преди вечеря, директорът спешно ни събра в кабинета си и ни каза, че има възможност да се евакуираме в Полша. Децата, които искаха да се евакуират, трябваше да се обадят на родителите си и на директора, за да чуят тяхното съгласие. Почти всички родители се съгласяват децата им да бъдат евакуирани в Полша. Евакуацията трябваше да започне на следващия ден.

Подготвя се за евакуация в Полша, но първо в Лвов

Настъпи следващият ден. В десет часа сутринта трябваше да започне отпътуването ни от Харков. Събрахме багажа, взехме сутрешен душ и тогава започна обстрелът на центъра на града. Виждаха се проблясъци. Спешно ни отведоха в една стая в мазето близо до столовата, където нямаше прозорци. Седяхме там около час. Една от стачките беше почти близо до нашето училище. Но всички спазвахме инструкциите: изолирахме ушите си, покривахме главите си и т.н.

След като излязохме от скривалището, закусвахме. Но не тръгнахме в десет, а около тринайсет часа. Автобусът пристигна по-бързо, но щом започнахме да се качваме, обстрелът се възобнови, така че побягнахме обратно към училищното скривалище, където седяхме в продължение на един час. Но в 13.00 тръгнахме.

Докосна ни украински войник

Автобусът ни беше спиран на всеки контролен пункт. Спомням си, че веднъж ни спряха и задържаха. На други контролно-пропускателни пунктове шофьорът спираше, казваше, че превозва незрящи хора, и го пропускаха, но тук го спираха! И всички в автобуса започнаха да си мислят различни неща: дори си помислихме, че това е псевдоукраински контролно-пропускателен пункт, че всъщност са руснаците; втората мисъл беше, че може би сме нарушили нещо; третата мисъл беше, че специално ще ни проверят… Но в автобуса влезе украински войник с две щайги ябълки! Беше толкова трогателно, защото войниците просто ни дадоха храната. Даваха я на нас – хора, които те виждаха за първи и вероятно за последен път! Това ни трогна до сълзи.

Двадесет и пет часа пътувахме от Харков до Лвов [ Лвов е относително безопасен град в Западна Украйна, който обаче също е усетил ракетни атаки от руснаците. По време на руската ракетна атака срещу Лвов на 18 април са убити седем души ], в местното училище за незрящи. Там ни хранеха, позволяваха ни да се къпем, а също така няколко пъти се криехме в мазето, тъй като в Лвов беше обявена тревога за въздушно нападение. Преди вечеря ни казаха, че след няколко часа ще заминем за Полша.

Евакуация в Полша и начало на нов живот

„Поляците не ни оставиха нито за минута“

Събудихме се в полунощ, когато пристигна автобус, който ни закара до границата. Преминахме границата бързо. Посрещнаха ни полски колеги и ни качиха на техния автобус. Беше много топло посрещане. Дадоха ни възглавници и ни настаниха, за да може всеки да легне и да си почине. Автобусът беше голям – за около 50 души. Имаше и сухи дажби храна. Сутринта пристигнахме в град Доброва Горница, където се намира рехабилитационен център за хора с увреждания.

Първо ни бяха предоставени дрехи, хигиенни продукти и изобщо всичко, от което се нуждаехме. След това започнахме да работим по документите. Поляците не ни оставиха и за минута. Още щом пристигнахме, психологът дойде да ни види. Ходихме на различни курсове, организирани за нас. Докато децата се записваха в училище, студентите –  в университети, където да учат, а възрастните си търсеха работа, ние разглеждахме двора на рехабилитационния център. Помогнаха ни да се опомним и да повярваме, че животът продължава. Направиха всичко възможно, за да ни помогнат да се възстановим от преживения шок.

Разбира се, сега, когато се чуе гръмотевица, избухнат фойерверки, или се затвори шумно врата, ние – и възрастните, и децата – много се страхуваме [разговорът е записан почти шест месеца след като Влада е престанала да чува изстрелите]. В първите дни се страхувахме дори от летящи самолети. Самолетът летеше и ние си мислехме: да бягаме ли някъде, или да легнем на пода…

След това се заехме с документите си. Децата тръгнаха на училище през април, а възрастните си намериха работа. От юни работя като професионалист в този рехабилитационен център – масажирам деца. Засега живея там. Но най-важното е, че имаме работа и покрив над главите си. Поляците ни помогнаха да преодолеем някои от страховете си, а сега правят всичко възможно да си спомняме колкото се може по-рядко за първата седмица от войната.

Аз също пея. Имаме ансамбъл, наречен „Несломими гласове“, и през октомври трябваше да заминем за Англия – за дванадесет дни – и да изнесем концерти там, но се отложи.

Не правя парфюми в Полша, макар че това много ми липсва. Просто сега не живея сама и не искам тези миризми да пречат на другите.

Разбира се, ние сме много загрижени за нашите роднини. Някои от тях имат семейство в окупираната територия, други имат близки в град, който е обстрелван много силно [например Никопол, градът, в който живеят родителите на Влада, е подложен на силен руски обстрел]. И не знаеш дали семейството ти ще е живо или не тази нощ. Така че, когато общувате с родителите си, го правите всеки път, сякаш е за последен път… И те общуват с вас по същия начин…

Независимо от всичко, искам да остана в Полша завинаги. Всичко тук ми харесва. Тук всичко е съобразено с нуждите на хората с увреждания. Например, на пешеходните пътеки има тактилни плочки, осигурени са рехабилитационни съоръжения (например бели бастуни). Хората тук са много любезни и отзивчиви, независимо дали искаш помощ или не, поляците винаги са насреща.

Те ви смятат за член на своето семейство!

Научих полски много бързо. Имам чувството, че вече мисля на полски! Понякога е трудно да намерите подходящата дума на украински,когато живеете в Полша от пет месеца и повечето от общуването ви е на полски език… Ние, украинците, общуваме помежду си на украински, но дори и в тези разговори се промъкват полски думи. Ето защо виждам бъдещия си живот в Полша.

Наистина се надявам, че въпреки всичко Украйна ще победи, ще разцъфне, ще бъде слънчева, цъфтяща, добра и голяма страна, която се е наричала, нарича се и ще се нарича Украйна! И в тази Украйна ще има много деца, много паркове, градини, където всеки войник, който е спечелил тази война, ще може да влезе във всяка къща и ще бъде посрещнат топло – с украински борш и варенки и с кафе. Слава на Украйна! Слава на украинските въоръжени сили!

Проектът „БЛИНФО – глас, който се чува” се осъществява с финансовата подкрепа на Исландия, Лихтенщайн и Норвегия по Фонд Активни граждани България в рамките на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство.

Лого на Фонд активни граждани България

www.activecitizensfund.bg

Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Фондация Синергиа и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България.

 

Автор

Още по темата

Все още няма достатъчно публикации по темата
Skip to content