„Това е втората война в живота ми“
57-годишната Валентина от Славутич, Киевска област, е помагала за отстраняването на последиците от аварията в Чернобил. Тя нарича този период „тиха и нечувана война“ с „мирния атом“. Сега, заради пълномащабната руска инвазия, жената е напуснала Украйна и е изпитала каква хуманитарна катастрофа е това. Сега тя живее в Швейцария, а съпругът ѝ е останал в Украйна. Заради войната те не празнуват годишнината от сватбата си, защото важната дата се пада точно в началото ѝ.
Докато е на 21 години, тя помага за ликвидирането на последиците от аварията в Чернобил
Валентина не позволи да бъде публикувано фамилното ѝ име, но каза, че е работила в атомната електроцентрала в Чернобил в продължение на 33 години. Там на 26 април 1986 г. в ядрения реактор на блок 4 избухва експлозия. Окончателният брой на загиналите все още не е известен: много хора умират незабавно, но броят им се увеличава през следващите години, когато радиоактивният облак преминава през голяма част от Европа. По приблизителни оценки катастрофата в Чернобил е отнела живота на 10 000 души. „Участвах в ликвидирането на аварията в Чернобил като доброволец през ноември 1986 г., като младо момиче [Валентина тогава е на 21 години] отидох да ликвидирам последиците от аварията в Чернобил, защото се надявах, че може би след време аз и семейството ми ще се върнем в любимия ни град Припят„.
Валентина не се завръща в Припят, защото след аварията в Чернобил градът е обявен за забранена зона и сега там не живее никой. Но за евакуираните от Припят е построен град Славутич. Валентина живее там и посреща началото на войната. „Казвам, че това е втората война в живота ми, но първата беше с „мирен“ атом, безмълвен и безчувствен„, казва жената.
До 24 февруари 2022 г. Валентина води активен живот в малкия град Славутич, който е с население около 25 000 души. Заедно с приятелите си създава обществена организация на пострадалите от Чернобил и участва в чуждестранни и местни проекти: благоустроява града и помага за разпространението на информация за чернобилската катастрофа от участниците в тези събития. „Планирахме живота си, срещахме се с наши приятели от чужбина, създавахме нови проекти. Но нямахме представа, че един ден всичко това ще стане по-малко важно за нас, отколкото войната„.
Подготвяхме се да отпразнуваме 35-ия рожден ден на семейството ни, но войната избухна
Валентина казва, че не е вярвала в избухването на пълномащабна война, въпреки че темата е била обсъждана в семейството. „В началото на февруари със семейството и приятелите ми обсъждахме ситуацията с Русия. Те казаха, че в Беларус се провеждат военни учения, че на границата на нашата държава има много мощна армия и че в интернет се разпространява информация за възможността за пълномащабно нахлуване. Но нито семейството ми, нито приятелите ми допускаха дори мисълта за подобна възможност„, – казва Валентина.
На 23 февруари – в деня преди началото на войната – тя и съпругът ѝ се занимават с обичайните си дела. Двамата се подготвят за честването на 35-годишнината от брака си, което ще се състои на 28 февруари. На 25 февруари планират да посетят зъболекар. Обаждането в зъболекарския кабинет е предвестник на войната за Валентина. „Разговорът с рецепционистката в стоматологичния център беше тревожен. Бяхме си уговорили среща за 25 февруари, но рецепционистката каза: „Моля, обадете се преди посещението си. Можете да видите какво се случва на границата с Беларус. Никой не знае какво може да се случи. Погрижете се за себе си“. И преди това нищо не предвещаваше неприятности”, – каза Валентина.
Зъболекарската клиника се намира в Чернигов – град, който от самото начало е понесъл основната тежест на войната, разпалена от Русия. Руснаците не успяват да превземат града, но за повече от месец убиват над 700 души – военни и цивилни.
„Когато видях съобщението за началото на войната, си помислих, че някой е направил грешка“
На 24 февруари, в пет часа сутринта, Валентина получава съобщение от фирмата, която обслужва блока им. В него пишеше, че блокът няма да бъде почистена днес поради избухването на войната. „И се уплаших, невероятно много се уплаших. Веднага се втурнах към прозорците, но там беше тъмно и тихо. Помислих, че някой е направил грешка. Но по-късно, около осем часа, приятелите на съпруга ми съобщиха, че руската инвазия наистина е започнала. Вечерта на 23 февруари те се връщат от смяна в Чернобил и виждат много оборудване на територията на Беларус, но нямат представа, че именно това оборудване ще пресече украинската граница, ще влезе безпрепятствено в Чернобилската зона на изключване и ще превземе Чернобилската атомна електроцентрала„.
Руснаците превземат атомната електроцентрала в Чернобил още в първия ден на войната. В края на март, когато си тръгват, те разграбват имуществото я и отвличат войниците от Националната гвардия, които охраняват завода.
Валентина и съпругът ѝ осъзнават, че е необходимо да напуснат града и да се отправят към по-безопасни райони, но това е невъзможно: автобусите и електрическите влакове не се движат, тъй като по посока на изхода вече се водят боеве.
Живот в страх и хуманитарна катастрофа
Според Валентина в първите дни на войната хората в града не са изпаднали в паника, но е имало опашки в магазините, аптеките, бензиностанциите и банкоматите. Хората вярваха, че войната ще свърши след няколко дни. Но тъй като градът се намира близо до Беларус, жителите му чуват бомбардировачи, излитащи от летищата към Киев и Чернигов. „Самолетите излитаха с определена периодичност. И те летяха на групи. Чуваше се как хвърлят бомби и ракети върху Чернигов, Черниговска и Киевска област. Всеки път, когато чувах този характерен звук, се молех нашите военни да се справят“, казва Валентина.
На третия ден от войната в магазините в града почти няма храна. Банките и аптеките също не работят. Още една седмица обаче хората имат запаси, така че не гладуват. Валентина разказва, че в този период на стрес не е имала апетит за храна.
Междувременно градът започва да се озовава в състояние на хуманитарна катастрофа. Но дори и в такива условия хората остават дружелюбни. „Имахме нужда от помощ за градската болница. Разбрахме, че всички имат малки запаси и могат да споделят. Така че от целият ни блок, който е от 70 апартамента, събрахме две коли с храна, памперси и други неща и ги занесохме в болницата„.
Храната на повечето хора в Славутич свършва още през втората седмица на войната. Имаше особен недостиг на хляб. Но тъй като градът беше под блокада, а руските военни бяха наоколо, беше невъзможно да се достави храна там. „Селяните носеха брашно на базара, за да хранят домашните си животни, а ние го купувахме. Имаше огромна опашка за него. Използвахме това брашно, за да правим палачинки„, казва Валентина.
На 9 март руски артилерийски обстрел поврежда централизираното електрозахранване на атомната електроцентрала в Чернобил и това води до изключване на електрозахранването в Славутич, което спира водоснабдяването и отоплението. Градът остава без ток за около седмица. „Всички готвеха храна навън. Дървата за огрев се носеха из дворовете, палехме огньове и готвехме храна в кофи за цялата къща или за един вход. По-лошо беше за децата и възрастните хора, но ние се опитвахме да им помогнем„, казва Валентина и добавя: „Много силно усетих хуманитарната катастрофа„.
Но липсата на храна и електричество, казва тя, не е най-лошото. „Беше страшно да чуваме и виждаме самолети да прелитат над нас, да чуваме експлозиите наблизо, които се усилваха с всеки изминал ден, и да останем без комуникация„, признава жителката на Славутич.
С течение на времето градските власти и доброволците решават проблема с храната, като се договарят с фермерите за доставка на мляко и картофи. „Продуктите се доставяха два или три пъти седмично по „заешки“ пътеки през горите. Хората се редяха на опашки по четири-пет часа, за да я получат. След това те започват да купуват зърно от фермерите и да го смилат в брашно. Така че в града отново имаше хляб. Всяко семейство получава 360 грама хляб за три дни„.
Защита на града от врага с голи ръце
В Славутич не се водят сражения, но руснаците влизат в града в края на март, макар че са там за кратко. Тъй като в Славутич няма военни части, жителите се подготвят да защитават града сами. Доброволците започват да се обединяват в териториална отбрана. Те изграждат защитни контролни пунктове и подготвят бомбоубежища. Валентина и съпругът ѝ също участват в отбраната на града, като приготвят храна за доброволците от териториалната отбрана и товарят пясък в чували за отбранителните барикади.
На 24 март руските военни обстрелват блокпост на входа на Славутич и започват опит да превземат града. На 25 март градският съвет призова жителите да не напускат домовете си, тъй като в града работят снайперисти. „Бяхме уплашени. Твърди се, че е имало повече от 21 снайперисти (информацията не е проверена), които са окупирали най-високите къщи и са държали жителите на града под прицел. Всички жители се криеха. Обитателите са били на километър и половина от града“, казва Валентина.
За живота под руска окупация
Първият опит за руска офанзива в Славутич е отблъснат, но на следващия ден те навлизат с танкове. „На 26 март руснаците влязоха в града, завзеха градската болница и отвлякоха кмета на града. След няколко часа той бе освободен по молба на жителите„, казва тя.
Предния ден градският съвет и местни активисти бяха поканили жителите да излязат на сутрешен протест. На 26 март почти всички жители на Славутич излязоха на митинг в центъра. Наличието на руски танкове не ги спира. „Но беше страшно, когато руските военни започнаха да ни разпръскват с изстрели и зашеметяващи гранати. По време на митинга бяха ранени цивилни граждани, като един мъж получи травма на главата и дълго време беше в тежко състояние. Един от тях е ранен в крака. Четирима бойци от териториалната отбрана бяха убити„, казва Валентина.
Според нея руските войски патрулират в града всяка сутрин. „Помолиха ни да останем вкъщи, но и не ти се иска да излизаш, когато видиш БТР с насочена към теб картечница, или когато се случи да срещнеш руски патрул с картечници. Опитахме се да останем вкъщи„.
„Имаше чувството, че няма достатъчно въздух. Липсваше свобода. Обкръжени сте и не знаете какво ще задейства врагът, как ще се държи„, добавя тя.
Руските войски претърсват града за оръжия и военнослужещи, но не ги намират. Те влизат в гаражи и апартаменти. Според Валентина те са се държали предимно благосклонно, но са заплашвали. „На 28 март те напуснаха нашия град Славутич, където живее персоналът за извеждане от експлоатация на Чернобилската атомна електроцентрала“, казва жената.
Разочаровани от семейството и приятелите си
Валентина признава, че войната е променила отношенията ѝ с приятелите и семейството. Тя казва, че приятелите ѝ от Русия са зомбирани и не вярват, че в Украйна има война. „Те са зомбирани, защото казват, че всичко в Украйна е инсценирано. Казват, че това е филм. Те не искат да повярват, че това са руски войски. Трябваше да ги зачеркна от приятелите си„.
Отношенията на Валентина със семейството ѝ също се променят. „Когато със съпруга ми бяхме в пълна блокада, когато руските войски влязоха в града ни, ни се обаждаха дори познати, които не бяхме виждали отдавна. А сестрите ми, които заминаха за Швейцария, нито веднъж не ни попитаха как се чувстваме„, споделя емоциите си жената.
„Можете да напуснете града само на свой риск“
От началото на войната до освобождаването на Киевска и Черниговска област от руснаците през април е невъзможно да се напусне Славутич. Въпреки това, както казва Валентина, имало доброволци, които участвали в евакуацията на хората, а някои тръгнали сами през горите. Според нея едно от тези пътувания завършва фатално.
„Имаше една история за семейство пенсионери. Един мъж трябва да отиде на хемодиализа в болница в Чернигов. Двамата със съпругата му решили да минат през гората, но така и не успели. 70-годишният мъж е застрелян от упор от руските окупатори в гората, а съпругата му е ранена. Успява да стигне до най-близкото село, където ѝ помагат. Едва седмица по-късно тя успява да прибере трупа на съпруга си“, казва Валентина.
Отиде в чужбина, защото „няма доверие в утрешния ден“ в Украйна
Въпреки че в началото на април Славутич и Киевска област са освободени от руснаците, Валентина все пак решава да напусне града. „На 7 април със съпруга ми заминахме за Киев, но тогава руснаците започнаха ракетна атака срещу района, в който се бяхме установили. Бяхме много уплашени и се преместихме по-на запад. А през май заминах за Швейцария за периода на войната, докато съпругът ми остана в Украйна„, разказва Валентина.
Решаващият стимул да напусне страната е чувството за опасност и психологическото ѝ състояние – нервността и умората. „Няма сигурност за утрешния ден. Има страх, че всичко ще се повтори, докато врагът не бъде спрян, докато не бъде победен, докато не обяви капитулация„.
Валентина признава, че след пристигането си в Швейцария дълго време се е страхувала: плашела се е от всеки звук, в ушите ѝ са звучали сирени и експлозии. Дълго време тя се чувстваше неспокойна.
Сега тя живее в общежитие за бежанци, където работи и като доброволец. Учи немски, защото иска да си намери работа. Тя е доволна и от начина, по който Швейцария посреща украинците. Тя избира тази страна по покана на по-малката си сестра.
Валентина няма конкретни планове за бъдещето, но казва, че след победата ще отвори шампанското, предназначено да отпразнува 35-годишнината от брака ѝ.
Проектът „БЛИНФО – глас, който се чува” се осъществява с финансовата подкрепа на Исландия, Лихтенщайн и Норвегия по Фонд Активни граждани България в рамките на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство.
Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Фондация Синергиа и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България.
