26-годишната Кристина Винтоняк бяга от войната два пъти: първо от Донецка област, а след това от Харков. Сега тя е в Германия, защото руснаците са разрушили живота ѝ: убили са приятелка ѝ и са я принудили да напусне дома си. Тя губи и любимата си котка, която много ѝ липсва. Сега тя не знае какво да прави, кога и къде да отиде. Ето нейната история
Името ми е Кристина. Аз съм на 26 години. Живея в Харков със съпруга си и котката си. Живеехме прекрасно, планирахме деца. Съпругът ми е предприемач, а аз съм вокален педагог. Обожавам Харков, много удобен град за живеене. Живея там от 2016 г.
Войната се отрази на живота ни още през 2014 г. [През април 2014 г. бойци, контролирани и подкрепяни от Русия, започнаха да превземат с оръжие населени места в Донецка и Луганска област, създавайки там псевдорепублики „ДНР“ и „ЛНР“. Сраженията, които се водят по това време, първоначално са наречени антитерористична операция, а по-късно са преименувани на операция „Обединени сили“. Признаването на тяхната „независимост“ от страна на Русия беше началото на пълномащабна руска атака срещу Украйна].
Бъдещият ми съпруг имаше бизнес в Донецка област, който загуби заради войната през 2014 г. и трябваше да започне от нулата. Сега е същото.
Въпреки че исторически у дома говорим руски език, винаги сме се смятали за украинци и никога не сме очаквали Русия.
Живот преди войната
През 2014 г. завърших училище и срещнах бъдещия си съпруг. През същата година постъпих в Харковската академия за култура като задочен студент. Дойдох в Харков само за сесиите. Още тогава се влюбих в града. През 2016 г. най-накрая се преместихме в Харков, където се оженихме. Съпругът ми си намери работа там, а аз продължих обучението си. Живеехме там в апартамент под наем, въпреки че имаме собствено жилище в Донецка област, където съм родена. Но там нямаше никакви перспективи за нас. Майка ми също се премести в Харков през 2020 г., но живеехме в различни апартаменти в различни части на града.
Аз не вярвах, че ще има война, но съпругът ми го знаеше. Седмица по-късно той опакова куфара си за тревога (авариен куфар с най-необходимото).
23 февруари премина като обикновен ден. Майка ми и аз отидохме да пазаруваме. Прекарахме вечерта със съпруга ми в гледане на филм. Дори не можех да си представя, че сутринта ще се събудя от експлозии.
Началото на войната: „Спяхме с дрехите си в коридора, а по време на силни експлозии се криехме в мазето“
На 24 февруари в 5:00 ч. сутринта се събудих от експлозии и съпругът ми каза: „Мисля, че започна“. Честно казано, в началото нямаше паника или силен страх. Просто направих това, което каза съпругът ми. Опаковах необходимите неща. По-късно се уплаших, когато бомбардираха квартала ни.
Спяхме с дрехите си в коридора, но по време на много силни експлозии бягахме в мазето, което се намира в нашия вход. Честно казано, в първите дни на войната смятахме за благословия само възможността да спим спокойно за няколко часа.
За по-удобен престой в мазето си взехме собствените столове, а някой донесе легло и матраци. Направихме дори детски кът с маса, флумастери и скицници. Децата украсиха мазето със своите рисунки.
Понякога излизахме от мазето в апартамента, за да хапнем и да се преоблечем, а после отново се връщахме там.
Имахме достатъчно храна за няколко дни, а след това съпругът ми отиваше до супермаркета, за да вземе допълнително. Налагаше му се да чакаме на опашка по четири часа, за да влезе в магазина.
По това време в магазините липсваше храна. През първата седмица нямаше хляб, а имаше проблеми и с лекарствата. Но благодарение на прозорливостта на съпруга ми имахме необходимите лекарства.
Имахме голям късмет с града. Въпреки постоянния обстрел, в Харков имаше светлина, газ и вода. За сравнение, в Донецка област по това време е имало само светлина.
„Приятелката ми почина мигновено от рана от шрапнел в главата“
В първите дни на войната загубих приятелка – 24-годишната Лолита. Тя също е от Донецка област, но е живяла, учила и работила в Харков: родният ѝ град не е бил пощаден от войната през 2014 г. Лолита винаги е била много светъл, весел и религиозен човек.
На 24 февруари разговаряхме с нея по телефона. Тогава тя не знаеше какво да прави: да отиде в Донецка област при роднините си, или да остане тук, в Харков.
На 27 февруари научих, че Лолита е била обявена за издирване. Евакуационният автобус с цивилни, в който пътува, е обстрелван от руските военни. Това се е случило в село Волохов Яр, Чугуевски район, Харковска област.
[Руснаците обстреляха автобус във Волохов Яр вечерта на 26 февруари. Той пътува от Харков до Изюм в Харковска област. До 2 март руснаците не разрешават да бъдат прибрани телата на загиналите и не допускат никого на мястото на трагедията. В този автобус загиват общо седем души].Вярвахме до последно, че е жива. Приятелите разпитваха всички и търсеха, както можеха. Тогава родителите разпознават тялото на Лолита по снимка. Според тях тя е починала на място от рана от шрапнел в главата. С идването на руския свят животът ни е разбит. Животът на приятелката ми не може да бъде върнат!…
Евакуация от Украйна:
„След като се настаних временно в съседна къща, отидох в Донецка област, а после в чужбина“
Сутринта на 9 март по съседния блок е имало обстрел и прозорците на апартамента ни са били счупени. Бяхме си у дома, когато това се случи. Беше сутрин. Майка ми ни беше на гости. Тя живееше близо до летището в Харков и не се бяхме виждали от 24 февруари, защото метрото и такситата не работеха. Доведе я съседка, която тъкмо пътуваше към нашия квартал. Помислих си, че в района на летището е опасно, затова я извикахме при нас на 8 март.
След първата експлозия избягахме в коридора, а след втория удар видяхме как от прозорците ни падат стъкла. Съпругът ми ги беше залепил с тиксо по-рано, така че не се разбиха много и не ни удариха.
След тези нападения бързо се събрахме и слязохме в мазето. Същия ден решихме да се преместим в Донецка област при майка ми, защото там беше по-спокойно по това време. По-късно обаче водата там беше спряна и ни казаха, че няма да има отопление и през зимата. Затова решихме да отидем в Германия. Преди това приятелката на майка ми беше отишла там с децата и ни покани да останем при нея. Дори ни настаниха в един и същи хотел.
Междувременно съпругът на Христина остава в Харков. Покрива прозорците с фолио и живее там още един месец. По-късно е евакуиран в Ивано-Франковск [условно безопасен град в Западна Украйна. В първия ден на войната руснаците атакуват с ракети местното летище, след което има и още няколко атаки]. Все още работи онлайн в IT сферата. Има работа, но тя е нередовна, а наемът е много скъп, така че му е трудно финансово.
На 27 февруари отива в пункта за военна служба в Харков и иска да се запише в териториалната отбрана, но му казват, че тъй като няма опит и дори военно образование, все още не е нужен, но вземат контактите му и му казват да очаква обаждане, ако преценят, че е необходим.
„Няколко дни по-късно руснаците атакуваха с ракети жп гарата, откъдето започна моето заминаване“
Не исках да тръгвам до последния момент. Най-много от всичко не исках да напускам съпруга си, но майка ми ме убеди, а съпругът ми искаше да сме в безопасност.
На 3 април аз и майка ми заминахме с влак от Краматорск за Лвов, а няколко дни по-късно руска ракета удари гарата в Краматорск и уби много хора, така че имахме късмет, че заминахме по-рано [На 8 април в 10:30 ч. руснаците удариха претъпканата гара в Краматорск, където около четири хиляди души чакаха евакуационни влакове. Шестдесет и един души бяха убити, включително седем деца, а 121 бяха ранени, включително 16 деца].
Пътуването ни до Германия беше в няколко етапа. Влакът чака десет часа! Първо заминахме за Лвов. Влакът беше толкова претъпкан, че дори нямаше свободни места. Бяхме в него около един ден. След това прекарахме нощта в палатка за бежанци в Лвов. Те бяха добре приети там. След това от Лвов взехме автобус за Полша. Там също ни приеха добре: нахраниха ни, дадоха ни лични хигиенни принадлежности и ни качиха на влак за Германия. Заминах с минимално количество вещи, защото мислех, че ще бъда там най-много два месеца, но престоят ми в Германия се проточи.
В Германия ни настаниха в хотел, живяхме там четири месеца, но след това си намерихме отделно жилище. По време на престоя ни стаята в хотела се почистваше веднъж на всеки четири дни и имаше обяд и вечеря за всички.
От бюрото по труда ни изпратиха и на езиков курс, който се провежда от понеделник до петък. Всеки урок продължава четири часа.
Бъдещи планове: „Не знам какво да правя по-нататък
Все още нямам никакви планове за бъдещето, защото не знам какво ще се случи. Страната на бежанците е добре приета. Но аз наистина искам да се прибера у дома при съпруга си.
Все още не съм си намерила работа тук, регистрирана съм в бюрото по труда, откъдето ходя на езикови курсове. Едва след като издържа езиковия тест, ще ми бъде предложена работа. Без владеене на езика е трудно да си намерите работа тук.
Веднъж седмично мога да си позволя да отида до съседен град, просто за разходка, за да видя красиви места. Общувам със съпруга си чрез видеовръзка. Прекарвам цялото си свободно време в опити да намеря котарака си.
Той е на две години. Обичам го много, за мен той е като дете. Намерихме го на улицата, когато беше на три месеца. Стоеше до пътя. Решихме да го задържим, излекувахме го и много го обичахме. Исках да го заведа в Германия чрез превозвач, но на полската граница не го пуснаха, защото казаха, че липсва един сертификат. След това безскрупулният превозвач остави котката и телефонния ми номер на границата. Украинските граничари, без да ми се обадят, го отведоха в Лвов и го изгубиха по пътя. Казаха, че е избягал в гората. Отидох в полицията, но те отказаха да ми помогнат, затова се опитвам да го намеря чрез социалните мрежи.
Както и да е, вече шест месеца съм разделена със съпруга си и не знам какво да правя по-нататък, кога, къде и как да се върна.. Собственият ми чичо се сражава на фронта. Всички ние вярваме в победата на Украйна.
Проектът „БЛИНФО – глас, който се чува” се осъществява с финансовата подкрепа на Исландия, Лихтенщайн и Норвегия по Фонд Активни граждани България в рамките на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство.
Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Фондация Синергиа и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България.
