Историята на Наталия
Наталия, на 41 години, от град Суми, е майка на две дъщери. Тя не вярваше, че ще има война. Обича активната почивка и да се занимава с ръкоделие. Но войната я принуждава да напусне Украйна и да замине за България заради безопасността на децата си. Тя е в размирния град от няколко седмици и почти постоянно живее в къщата на своя приятелка. Приятелката ѝ Дария пристига в България заедно с Наталия, също и с децата си. Но Дария се връща в Украйна през лятото, а Наталия остава: тя си намира работа в Казанлък и чака възможност да се върне в Украйна. Ето нейната история:
Живот преди войната:
„Изобщо не вярвах, че ще има война, но няколко дни преди да започне, изведнъж нарамих аварийната раница.“
Живеех със съпруга си и двете си дъщери в Суми. Едната беше на осем години, а другата – на единадесет. Работих в институт за проектиране, тъй като по професия съм инженер-проектант. Задълженията ми включваха изготвяне на чертежи и проекти за химически заводи.
Освен с работата си се занимавам и с ръкоделие: шия, бродирам, плета и изработвам различни дребни изделия заедно с децата си. Но никога не съм продавала занаятите си: всичко правя за себе си или за семейството си. Понякога ги приготвям за приятелите си, ако поискат. Сама шиех всички костюми за децата в детската градина или училището.
Нашето семейство е много активно. Обичаме да сме активни – не да лежим на плажа, а да отидем някъде, да разгледаме нещо. Почивката на дивана не е за нас.
Когато няколко месеца преди войната всички говореха за това, аз се опитвах да избягвам темата и да я изключвам от съзнанието си. Не разбирам много от политика. Затова, когато започна тази тема – за САЩ, Украйна, Русия – се опитах да я избегна. И не вярвах и на йота, че ще има пълномащабна война. Въпреки това повечето хора, особено моите сътрудници, смятаха, че ако това се случи, то ще бъде като някакъв вид сплашване и ще се случи в Донбас, както е било досега [боевете в Донбас от април 2014 г., когато проруските бойци започнаха да превземат Населени центрове в Донецка и Луганска област].
Изобщо не съм се подготвяла за войната. Преди гледах телевизия много рядко, а когато темата за войната се развиваше все повече и повече, спрях да гледам новините изобщо. В края на краищата, всички тези разговори за аварийни куфари бяха станали скучни.
Но в понеделник, 21 февруари, няколко дни преди началото на войната [войната започна на 24 февруари], изведнъж реших да си опаковам вещите в аварийната раница. Не знам какво ме е мотивирало по онова време. Сложих там всичките си документи и минимален запас от лекарства – каквото ми препоръчаха. И дори тогава не можех да си представя, че ще има война. В семейството също не говорехме за това.
На 23 февруари, когато до началото на войната оставаха по-малко от двайсет и четири часа, денят мина както обикновено: децата бяха на училище, а аз – на работа. Вечерта на този ден, на път за вкъщи, срещнах една приятелка. Тя започна да ми разказва за тревогите си. Тя каза: “„Ами ако има война? Ами ако трябва да отидем някъде?“ Казах й: “„Юлия, успокой се, каква е паниката?“ Прибрах се вкъщи и си помислих: “„Защо се паникьосва? Нищо не се случва, нищо не трябва да се случва“.
Начало на войната:
„Бях объркана и не знаех какво да правя, а съпругът ми беше в командировка в чужбина“
Сутринта на 24 февруари, около шест часа, ме събуди Ирина, майката на съученичката на по-малката ми дъщеря, и ми каза: “„Наталия, войната е започнала, казаха, че Белополе [град в Сумска област, разположен на 44 км от Суми и на 8 км от границата с Русия, където преди войната живеят шестнайсет хиляди жители] вече гори, събираме си багажа и отиваме в къщата на майка ми в частния район.
Тя ме попита: “„Какво ще правиш? “„ И не разбирам какво да правя. Съпругът ми също не беше вкъщи – през нощта на 20 срещу 21 февруари той замина в командировка в Беларус [Беларус е съюзник на Русия във войната, руснаците редовно извършват ракетни нападения по украинска територия от Беларус, Беларус е предоставила свои летища за ползване от руснаците].
Седнах на дивана. Объркан. Децата са заспали. Само още малко и те ще станат и ще се подготвят за училище. По това време не бяхме чули никакви експлозии. Чудех се дали вече съм се събудила, или още спя? Но след пет минути се овладях. Започнах да слагам в раницата си други необходими неща – бисквити, салфетки… Но въпросът какво да правя по-нататък оставаше открит. Имаме кола, но тя беше паркирана до офиса на съпруга ми. Осъзнавах, че нямам шофьорска книжка, така че не мога да отида никъде…
Междувременно по училищните чатове започнаха да изпращат информация, че децата остават вкъщи днес. Тогава осъзнах, че се случва нещо сериозно. Не повярвах веднага на Ира, защото тя много се паникьосваше през седмиците преди войната и неведнъж ми се налагаше да я успокоявам. Понякога казваше неща, които ме караха да я гледам като луда.
След това събудих децата и направих закуска. Отначало не им казах нищо, за да не изпаднат в паника, но после им казах, че днес няма да ходим на училище, защото има някакви неразбираеми новини, и затова оставаме вкъщи.
Тогава моята приятелка Даша [съкратено от Дария] ме извика в дома си. Тя каза: “„Вземи си раницата и ела в дома ми. Всички заедно ще чакаме новини“.
Предложението на Даша ми хареса: все пак тя имаше две деца. Те щяха да правят нещо, а ние щяхме да сме заедно. А съпругът ѝ си беше вкъщи, докато моят беше в командировка в Беларус.
От около десет часа сутринта на 24 февруари до напускането на Суми, т.е. до 9 март, останах при приятелката. През цялото това време само два пъти съм спала в апартамента си с децата.
Когато отидохме при Даша, по улиците нямаше хаос. Но имаше огромни опашки пред банкоматите и супермаркетите. По-късно изчезна и горивото в бензиностанциите, но успях да заредя колата на съпруга ми – един познат ми помогна. Но какво от това, че резервоарите са били пълни, когато е било невъзможно да се напусне? Затова просто изчакахме, още повече че по това време нямаше експлозии. Войната започна, но ние не я чувахме – в главите ни цареше паника. Но ние бяхме спокойни само през първия ден…
Трябва да се спомене също така, че всички местни общности в социалните медии, независимо от темата, преминаха към войната. Те публикуваха снимки и видеоклипове на техниката на окупаторите, търсеха храна и лекарства, тъй като хората имаха собствени нужди, а стоките в магазините и аптеките бяха разпродадени и много от тях не работеха. В крайна сметка тези общности също така обменят информация за движението на вражеско военно оборудване.
“„Руснаците казаха, че цивилните няма да бъдат засегнати, а след това тяхна въздушна бомба уби 22 души“
На следващия ден започнахме да чуваме боеве и експлозии. В същото време из града се разпространяват слухове, че на контролно-пропускателните пунктове вече има руснаци, които казват: “„Няма да пипаме цивилни, но и няма да пуснем никого от града“ [Впоследствие руските изявления, че руските военни не докосват цивилни, бяха многократно опровергавани, въпреки че руските власти твърдяха това още от първия ден на войната. Русия отрича да е участвала в множество военни престъпления – убийства, изнасилвания и изтезания, но има хиляди свидетелства, които доказват обратното].
Фразата “„няма да пипаме цивилни“ ни успокои малко. Помислихме си: “„те имат военни цели, защо да бомбардират нашите къщи?“ Но когато руснаците видяха, че не са добре дошли тук, когато нашата териториална отбрана [военни части, действащи в рамките на населеното място, но не са редовна армия, а част от украинските въоръжени сили] започна да ги атакува от всички страни, да ги обсипва с коктейли “„Молотов“ [бутилки със запалителна смес] – това беше обратното.
Първо, на изхода от Суми руснаците разстреляха кола с цивилни, в която пътуваше майка с бебе. Никой от хората в колата не беше ранен, но убиха майката на детето [вероятно става дума за стрелбата на руснаците по кола с цивилни близо до летището на 27 февруари. Там имаше двама възрастни и три малки деца, сред които и едно бебе. Простреляната в главата жена загина].
„Така ли поддържате мира? Ето ги и първите жертви“, – помислих си аз.
Последваха новини от Ахтирка [град в Сумска област с около 48 000 жители преди войната. Сраженията за града започват от първия ден на войната; по време на боевете руснаците обстрелват града с артилерия и хвърлят въздушни бомби върху него. Разрушени са стотици жилищни сгради и са убити най-малко 30 цивилни]. Интернет започна да се пълни с лоши новини и стана ясно, че твърденията как руснаците не посягат на цивилни не са съвсем верни.
През този период единството на жителите на града става по-силно от всякога. Те не само обменят информация за движението на вражеската техника, но и започват да свалят указателни табели, за да не знаят руснаците къде да отидат. В крайна сметка те бяха толкова объркани, че започнаха да се лутат наоколо.
Живот по време на война
През първите два дни от войната получих пристъп на паника. Факт е, че съпругът ми е моята опора в живота. Той ме кара да се чувствам добре и ме улеснява, помага ми да вземам решения. С една дума, свикнала съм да сме винаги заедно. Но ето че той си отиде, аз съм с децата си, отговарям за тях, не знам какво да правя и как да продължа. Затова 90% от времето си прекарвах в четене на новини на телефона си. Исках да намеря нещо хубаво, но навсякъде имаше лоши новини. Накрая, заради тези пристъпи на паника, просто легнах в кухнята под радиатора. Веднага щом се изправих, ръцете ми изтръпнаха, сърцето ми започна да бие по-бързо, почувствах се зле. Когато бях в легнало положение, бях повече или по-малко добре. Понякога намирах сили да сготвя храна.
През първите няколко дни децата се държаха спокойно. Те знаеха какво се случва, но не разбираха какво е то. Те не четат новини, нито чуват за боеве. Стана страшно, когато в града започнаха експлозии, ракетни атаки и артилерийски обстрели. По това време започнахме да мислим да отидем в някое бомбоубежище, каквото нямаше в нашия квартал. В крайна сметка спяхме в мазето две или три нощи и след това си оставахме вкъщи, но понякога слизахме в мазето на близката детска градина.
Когато беше особено шумно, децата се плашеха. Опитвахме се да ги забавляваме. Например, когато се обявяваше тревога за въздушна опасност, всички се събирахме в коридора (спазвахме правилото да има две стени). Бяхме седем души. Играехме различни игри с децата. Една от тях беше да затворят очи и да нарисуваме някакви цифри или букви на ръцете си. Те трябваше да познаят какво сме нарисували. Тоест опитахме се да ги разсейваме. Или пък им дадохме телефони, за да отвлечем вниманието им от всичко.
В града бяха отворени само магазините за хранителни стоки. Не цял ден, а няколко часа: след 14:00 ч. По улиците вече нямаше хора. Но най-неспокойно ставаше след шест часа вечерта.
Предприятията също помагат: местната птицеферма например раздава яйца безплатно на жителите на града. А когато руснаците го бомбардирали, оцелелите пилета също са раздадени. Не сме отишли за безплатна храна, защото осъзнахме, че има хора, които имат по-голяма нужда от нея.
По-късно, когато се овладях, се включих в събирането на топли дрехи за военните. Намерих у дома всичко, от което щяха да се нуждаят, а съпругът ми ме подкрепяше в това. Той каза: “„Дай им всичко, от което се нуждаят. Когато имам нужда от нещо, ще го купя за себе си“.
Намерих и всички сиво-зелени неща у дома и ги нарязахме на лентички. Така се захванах с плетенето на камуфлажни мрежи.
Отпътуване от град, заобиколен от боеве
На седми март решихме да пренощуваме в нашата къща. Имахме нужда от малко почивка от тази среда. Психологически ставаше трудно. Прибрахме се вкъщи, хапнахме, изкъпахме се, а момичетата тичаха из апартамента с каквото си поискат, защото това беше невъзможно, когато бяхме на гости. Но след това е обявена тревога за въздушно нападение. Разпънах им няколко одеяла в коридора и те седнаха до телефона. Междувременно чух самолет да прелита над къщата ни. Наруших всички правила, отидох до прозореца и го отворих… Все още помня ужасния тътен. Самолетът дори накара вятъра да духа в лицето ми. Затворих прозореца и отидох при децата, а няколко минути по-късно се чу много силна експлозия. Не знам колко бомби е хвърлил самолетът, но на една улица в частен район бяха разрушени няколко къщи и мисля, че бяха убити 23 души [става дума за бомбардировките вечерта на 7 март и през нощта на 8 март, когато бяха убити 22 души, включително три деца]. Всички загинали са обикновени цивилни. И накъде са се насочили? Спомням си, че в детството ми, когато ходех на вилата, наблизо имаше малка военна част. Спомням си как войниците тичаха там и правеха сутрешните си упражнения. Но това подразделение отдавна не съществува и руснаците трябва да са ползвали остаряла информация, за да се насочват към места, където вече няма военни съоръжения. Това беше нашето предположение.
Тази въздушна бомба беше последната капка за психиката ми и осъзнах, че трябва да отида някъде.
На 8 март се върнахме в къщата на Даша и започнахме да мислим да напуснем града. В същия ден се появи информация за организирането на “„зелени коридори“ за евакуация. Но знаейки на какво са способни руснаците [ставаше дума за обстрели на евакуационни конвои въпреки обещанието за “„зелени коридори“], решихме, че няма да пътуваме в първите редици, за да можем в случай на обстрел да се върнем обратно.
В първия ден на Green Lanes решихме да не ходим. Но много хора отидоха: по-специално моя кум и приятелката ми. Въпреки че коридорът трябваше да работи сутрин, хората започнаха да напускат следобед. Първият конвой се връща в града, защото край Суми се чуват изстрели. По-късно се оказва, че руснаците са стреляли хаотично по близките полета, а не по автомобили. В крайна сметка обаче всички успяха да си тръгнат. И когато мои познати ми пишат, че вече са в Полтава [град, в който не се водят боеве], разбрах, че е възможно да напусна този ад. Затова решихме: ако утре има зелен коридор, да отидем. Имам роднини в Кременчуг [Кременчуг, укр. Кременчук е град в Полтавска област], които живеят в различни апартаменти. Обадих им се и те се съгласиха да останем при тях за известно време.
Евакуация като последно спасение
В деня на отпътуването все още се колебаехме дали да отидем, но накрая го решихме. Пътувахме с две коли. С нас имаше и още много хора. Тръгнахме със собствените си коли и с автобуси за евакуация. Майките с малки деца и хората в инвалидни колички също си тръгваха… Опашката от желаещи да напуснат е невъзможно да се опише, толкова беше дълга!
Погледнах го и разбрах, че хората тук търсят последното си спасение. Но също така разбрах, че не всички ще си тръгнат днес [в този момент Наталия започва да плаче].
Шофирахме на един дъх. Излязохме от града и видяхме червени знаци, предупреждаващи за мини наоколо. И разбрах, че ако детето иска да отиде до тоалетната сега, няма как да отиде някъде встрани, в храстите, защото няма да може да се върне оттам… В крайна сметка, хората правеха всичко точно до колите.
Междувременно съпругът ми се връщаше в Суми. Известно време е бил в Лвов и се е присъединил към местната териториална отбрана, но впоследствие решава да се върне у дома. Пресякохме се, дадох му военната си карта направо на магистралата, защото имах всички документи, и продължихме: съпругът ми до Суми, а аз до Полтава. И така, от 20 февруари досега със съпруга ми сме се виждали само една минута.
Пристигнахме в Полтава в един часа сутринта. Пренощувахме там с няколко души и тръгнахме за Кременчуг.
“При нас хората умират и през деня е като в гробище на улицата, а тук сякаш нищо не се случва.“
Бяхме в Кременчуг за два дни. Когато пристигнахме, се озовахме в една различна реалност: докато в Суми се водят боеве и никой не се разхожда по улиците, тук грее слънце и децата играят свободно на детските площадки. В нашата страна хората умират на улицата през деня – като в гробище, а тук сякаш нищо не се случва [през март в Кременчуг беше тихо, ракетните атаки срещу града започнаха през април. Най-трагичният инцидент се случи на 27 юни, когато руска ракета удари търговски център. Тогава загинаха 21 души, а повече от 60 бяха ранени].
Но въпреки спокойствието, в Кременчуг се чуваха сирени за въздушна тревога. И тогава казах на приятеля си: “„Да останеш тук, в Украйна, не е вариант, защото навсякъде се обявява въздушна тревога“.
Заминаване от Украйна
„Познати на съпруга ми ни намериха работа в България“
Започнах да провеждам мозъчна атака. Мислех, че да останем някъде в Украйна и да наемем жилище не е вариант, тъй като нямахме пари за това. Изведнъж си спомних, че съпругът ми вече е бил в командировка в България и има познати там. Обадих му се и го помолих да се свърже с негови познати и да ги попита дали могат да ни приемат. Познатите се съгласиха и отидохме.
Пътуването беше трудно: първо отидохме в Ивано-Франковск, но заминаването на влака ни закъсня със седем часа, от Ивано-Франковск до Черновци, оттам до Румъния, а вече от Румъния до България. Всичко това отне няколко дни.
„По пътя срещнах едно семейство от Буча. Този десетминутен разговор ще запомня до края на живота си“
В Ивано-Франковск се запознах и с едно семейство от Буча в Киевска област [град, силно засегнат от руската окупация. След като градът е освободен от окупаторите, по улиците на града са открити телата на стотици измъчвани и убити хора, повечето от които са убити от руснаците с леко стрелково оръжие, а ръцете на много от убитите и измъчваните са вързани]. Това бяха майка и дъщеря ѝ. Разговаряхме с тях само 10 минути, но това беше разговор, който ще помня до края на живота си. Момичето разказа как са тръгвали, как руснаците са обстрелвали изцяло конвоя им, как са оцелели по чудо и как е имало много трупове и коли, обхванати от пламъци [Наталия отново се разплака]. Беше много страшно да чуя това от първа ръка. Майката на момичето била много объркана и постоянно четяла нещо или търсела в телефона си.
В България познати на съпруга ми предложиха на мен и на приятеля ми работа. Първоначално живеехме в хотел, но след това си намерихме апартамент под наем. Приехме работата веднага, защото разбирахме, че трябва да оцелеем тук по някакъв начин. По-късно Даша се върна в Украйна, а аз все още съм тук.
Съпругът ми постъпи в армията, в териториалната отбрана. Той казва, че все още е твърде рано да се връща. Ние сме граничен регион и някои общини все още са обстрелвани от руснаците [Сумският регион беше освободен от руснаците в началото на април, но те ежедневно обстрелват граничните общини от своята територия]. Руските снаряди достигат до 15 км от границата. Тези снаряди опожаряват полета, гори, разрушават детски градини, училища, къщи – те унищожават всичко!
“„Аз съм тук само заради безопасността на децата. Не искам да им отнемам детството“.
Плановете ми за бъдещето са да се върна в Украйна. Децата ми учат онлайн в украинско училище. Не виждам смисъл да ги пращам в българско училище. Така че засега можем да учим по този начин. Нито аз, нито децата ми учим български език – не виждам смисъл, защото няма да живеем тук. Но понякога съм си мислила да живея в друг регион – не толкова близо до Русия – когато се върна в Украйна.
Дойдох тук единствено заради безопасността на децата. Ако не бяха децата, щях да остана там, да плета камуфлажни мрежи за военните, да помагам да се приготвят обеди за военните. с други думи, щях да намеря с какво да се занимавам. Защото през първите дни е страшно, но след това започваш да се вписваш и страхът отминава. Спомняте си, че въпреки обстрела, доброволци помагаха на хората в целия град. Хората не се страхуват, а ти страхуваш ли се? И ти също започваш да го правиш и усещаш нуждата си.
Но аз си тръгнах. Не искам да отнемам детството на децата си. Защото животът в страх от бомбардировки рано или късно ще се обърне срещу тях. Много от децата, които са живели дълго време в такива условия, трябва да бъдат изпратени на някакъв вид рехабилитация след това.
Проектът „БЛИНФО – глас, който се чува” се осъществява с финансовата подкрепа на Исландия, Лихтенщайн и Норвегия по Фонд Активни граждани България в рамките на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство.
Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Фондация Синергиа и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България.
