„Това е война и сега Лвов е спокоен, но никой не знае какво ще се случи след секунда“
Олеся Карабин, 18-годишно момиче с увредено зрение от Лвов, завършва училище и се готви да постъпи в университет, но след първия руски удар в Лвовска област от страх и паника заминава за Съединените щати, където се връща в училище. Ето нейната история
Казвам се Олеся. Аз съм на 18 години. Остава ми малко зрение, но то не е достатъчно, за да чета, например, ако шрифтът не е прекалено голям. Преди войната имах много планове, включително да отида в университет, защото тази година завърших училище за незрящи в Лвов. Но сега живея в Съединените щати и вместо да уча в университет, се върнах в училище – завърших 12-и клас в Украйна, а сега завършвам 12-и клас в Америка.
Животът преди войната
„На 23 февруари аз и моите съученици се забавлявахме толкова много, сякаш това беше последният път“
Преди войната имах много планове: подготвях се за прием, исках да вляза във Факултета по междукултурна комуникация и превод на немски език [става дума за Факултета по чужди езици на Националния университет „Иван Франко“ в Лвов, където има катедра по междукултурна комуникация и превод]. Ходих на допълнителни уроци по немски език, украинска история, украински език и литература. По-рано завърших музикално училище със специалност пиано, но така и не използвах придобитите там знания – нямам талант за това.
Спомням си деня 23 февруари – последния ден преди войната. В този ден аз и моите съученици се забавлявахме най-много. Този ден прекарах нощта в училище и си легнахме около 02:30. И скоро след като заспахме, войната започна. Ние спяхме и не знаехме, че вече са започнали да бомбардират Киев.
Началото на войната
Както казах, в нощта преди началото на войната прекарах нощта в училище. Събудихме се, защото родителите или други роднини започнаха да звънят на всички, които в този момент спяха в спалнята ни. Тези обаждания започнаха около шест часа сутринта [според графика учениците се събуждат в седем часа от възпитателите]. Преди това в Украйна беше въведено извънредно положение, а после се обадиха и казаха, че вече е въведено военно положение и е започнала война.
Но първият, който събуди всички ни, беше приятелят на моя съученик, който беше в Геническ, Херсонска област [в този град има колеж, в който слепи хора се обучават за масажисти. Руснаците превземаха града още в първите часове на пълномащабното нахлуване]. Той каза: „Здравей, войната е започнала, стрелят по нас, крием се. Пази се!“
Всички го чухме и започнахме да се паникьосваме и да събираме нещата си. Навсякъде цареше паника, сълзи и хаос. Паниката се засилваше от факта, че не можехме да се свържем със съучениците си, които бяха на път за Лвов от Полтава.
Когато опаковахме нещата си, започна въздушната тревога и всички бяхме отведени в мазето на училището. Отначало не разбрахме защо ни отведоха там, тъй като не чухме сирената. Всички изпаднахме в истерия.
Служителите на училището веднага започнаха да залепват прозорците, а ние казахме: „Това няма да ви помогне! Ако започнат да бомбардират, това няма да ни спаси!“
Първите часове на войната също са съпътствани от много неточна информация. Например една учителка ни каза, че вече са започнали да бомбардират Полтава [в действителност на 24 февруари сутринта руснаците нанасяха удар по Миргород, Полтавска област]. Тя каза, че бомбардират Харков, Ивано-Франковск, Тернопол [тогава Тернопол не беше атакуван, това беше слух]. Тогава нямаше чести официални новини, така че започнахме да вярваме на всичко и си мислехме, че то достига до нас, до Лвов. По това време не знаехме, че тази сутрин в западните райони руснаците са нанасяли удари само по военни цели.
В паника започнахме да звъним на родителите си, но този ден връзката беше много лоша, мрежите бяха претоварени. Вече мислехме, че мрежите са бомбардирани.
Тогава майка ми и една съседка дойдоха в училището [майката на Олеся също е незряща]. Взехме си нещата и се прибрахме у дома. Там постоянно слушахме радио, опаковахме багажа в един авариен куфар. В града често звучаха сирени. В крайна сметка завърших украинското училище, но онлайн.
На следващия ден, когато сирената прозвуча отново, се опитахме да отидем в мазето и да се скрием там. Но когато видяхме бъркотията в мазето и открихме, че там няма дори врата, а също така забелязахме тръбите за гореща вода, които можеха да се спукат и да ни изгорят в случай на експлозия, излязохме на двора, където няма много къщи, и просто застанахме там. Друг път, когато се обявяваше въздушна тревога, не отивахме никъде, освен в коридора или в банята.
Тогава започнахме да мислим да заминем някъде. Имаме роднини в САЩ. Това е семейството на брата на майка ми. Предложиха ни да отидем в Полша, а оттам – в Америка, но разбрахме, че САЩ все още не допускат украински бежанци. Затова отпътуването беше отложено. Не искахме да ходим в други страни, освен в САЩ, защото там нямахме никого, а и езиковата бариера беше пречка за нас.
Заминаване в чужбина: „Когато напуснахме апартамента, плакахме като луди“
Когато през март руснаците нападнаха полигона Яворов, който се намира близо до Лвов [това се случи рано сутринта на 13 март, официално бяха убити 61 войници], бяхме много уплашени. Тогава една от енориите на Украинската гръко-католическа църква организира пътуване до Италия и ние решихме, че е време да отидем. На 15 март заминахме за Италия. Освен мен и майка ми, с нас беше още една незряща жена, която се премести в Лвов от Херсон.
Заминаването беше много трудно за нас: съмнявахме се, че правим всичко правилно, и не искахме да напускаме дома си. Когато излязохме от апартамента, плакахме като луди. Почти не можехме да излизаме, защото бяхме много тъжни. В крайна сметка се качихме на автобус, който ни закара до границата с Унгария. Дълго пресичахме границата, а след това взехме автобус за Италия. Останахме там само две седмици и на 4 април отлетяхме за Америка, за да посетим роднините си.
Когато пристигнахме в Италия, ни настаниха в рехабилитационен център за хора с интелектуални затруднения. Хранеха ни три пъти на ден безплатно. Условията за живот бяха добри.
Преместване в Америка: „Вместо в университет се върнах в училище“
До Америка се стигаше трудно и дълго. Най-напред летяхме от Венеция за четири часа до Париж. След това от Париж летяхме единадесет часа до Мексико сити [столицата на Мексико], а от Мексико сити – още девет часа до Тихуана [град, граничещ със САЩ в северозападно Мексико]. А от Тихуана трябваше да прекосим границата със Съединените щати.
В Тихуана ни посрещнаха доброволци. Казаха ни, че хората в Тихуана чакат четири дни, за да преминат границата, и ни посъветваха да отидем в друг граничен град – Мексикали. Заведоха ни там и стояхме на границата цяла нощ. Имаше малко украинци, така че минахме границата бързо: взеха ни пръстови отпечатъци и ни поставиха печати, че пътуваме с хуманитарна цел. След като пресякохме границата, стигнахме до граничния град в Калифорния, после пътувахме три часа до летището в Лос Анджелис и оттам летяхме за Сиатъл (Вашингтон). Там ни посрещнаха нашите роднини. Живеем в град Еверет.
В САЩ се върнах в училище. И въпреки че съм незряща, уча в обикновено училище. Там ми предоставиха всичко необходимо: брайлова пишеща машина, брайлова хартия и училищен лаптоп. Друг лаптоп за ползване извън училище ми беше закупен от спонсори. Също така в училище ми дадоха електронна лупа и бял бастун.
Що се отнася до украинското училище, завърших го онлайн. В Италия посещавах часовете онлайн в нашето училище, но след като се преместих в Америка, можех само да изпращам изпълнените задачи и нямах възможност да посещавам часовете поради часовата разлика. Последният звънец в нашето украинско училище също беше онлайн...
Тази година уча в дванадесети клас в американско училище, а след като завърша, искам да постъпя в колеж, за да се подготвя за специалност. Тоест не за конкретна специалност, а за обучение, защото нивото ми на английски език все още не е достатъчно за обучение в американски университети.
Уча английски в училище, а също и с помощта на различни приложения, слушам неща от YouTube и се опитвам да чета. За да постъпя в колеж, трябва да достигна определено ниво на владеене на английски език.
Интересно е, че в американските училища някои предмети са задължителни, а други – по избор. Например, дадоха ми уроци по английски и немски език (немският беше даден, защото на интервюто преди постъпването ми в училището казах, че го изучавам), както и по брайл и технологии.
Друга разлика между американските и украинските училища е продължителността на учебните часове и почивките. Първият урок тук започва в 07:30 ч., а в Украйна – в 09:00 ч. Ако урокът ни продължава 45 минути, а почивката – 10 минути (а големите – 20 минути), то тук урокът продължава повече от час, а почивката – 5-7 минути – през това време учениците имат време само да се придвижват от класна стая в класна стая.
Колежът, в който искам да уча след училище, се намира близо до местното училище за незрящи. Ще имам възможност да живея в това училище и да уча в колежа. Но ако Украйна спечели войната, смятам да се върна у дома.
„В Америка не мога да си позволя много неща“
В Америка има организация, която предоставя различни услуги за незрящи: учи ги да готвят, да се придвижват с бастун, или им оказва друга помощ. Но за мен там се предлага само образование и нищо друго. За да мога да ползвам услугите на тази организация, трябва да имам статут на бежанец или статут на официално пребиваващ в Америка (например да имам „зелена карта“). А статутът, който имаме, ни дава достъп само до образование. За да получите достъп до повече възможности, трябва да живеете тук поне една година. Това ни беше казано в тази организация.
Но сега, когато в Лвов е сравнително спокойно, малко съжалявам, че заминах, защото заминахме от паника. И висшите учебни заведения частично възобновиха работата си, много от съучениците ми влязоха без проблеми, така че може би и аз бих могла, но трябва отново да ходя на училище…
От друга страна, тук ще придобия добри познания по английски език. И никой не може да знае какво ще се случи утре, какво ще измисли той [руският президент Владимир Путин]. Войната е война и сега Лвов е спокоен, но никой не знае какво ще се случи след секунда.
Проектът „БЛИНФО – глас, който се чува” се осъществява с финансовата подкрепа на Исландия, Лихтенщайн и Норвегия по Фонд Активни граждани България в рамките на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство.
Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Фондация Синергиа и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България.
