Кога за първи път в работата си отразявахте социални проблеми или проблеми, свързани с хората с увреждания?
Бях млад репортер във в. 24 часа и трябваше да направя репортаж за майка, която отглежда сама сина си, който беше с двигателни увреждания. Живееха в кв. сухата река и до днес си спомням как от третия етаж тази крехка на вид жена носеше на гърба си порасналото си момче, за да го разходи навън. Нямаше рампа, нямаше асансьор в старата кооперация и службите наблюдаваха безучастно този случай. Радвам се, че след публикацията във вестника, нещата се промениха и направиха външен асансьор и рампа. Не мога да забравя и до днес очите на Иван и майка му. Грееха от щастие!
Каква е ролята на медиите за свързването на хората едни с други? Как медиите могат да се използват максимално пълноценно в диалога с хората с увреждания?
Медиите са в сложната ситуация да продават сензации. Особено в България. Това ги обрича на хейт, недоверие. Умните медии създават пространство, в което хора с различни интереси могат да се срещнат, да се намерят, да научат нещо ново. Нужно е успокояване на тона и мисъл за добро съдържание, включително и за хората с увреждания. Днес те присъстват слабо в медиите и често, свързано с решаването на нерешен казус, т.е. отново като сензация, а не като присъствие, което има какво да ни каже, покаже, научи. Мисля, че обществените медии (БНТ и БНР) трябва да имат програми, в които да се чува гласа на хората с увреждания, но не само когато се решават проблеми.
Колко се знае за незрящите в България от широката общественост и какво може да се подобри в информирането ни за тях?
Мисля, че се знае малко. Не сме наясно как те се включват в обществения дебат, какво работят , как живеят, как общуват с другите и помежду си. Трябва да има ефир за тях, за да не гледаме на проблемите им като „не наши“, а да осъзнаем като общество, че всички заедно можем да живеем и да се разбираме, въпреки различията.
Търсили ли са Ви журналисти с увреждания за съдействие, или с цел обмяна на опит?
Да, в предаването „Преди обед“ сме давали ефир на хора с увреждания.
Доколко нашето общество бе готово да приеме украинските бежанци и как това се усети в журналистическите среди?
Хората са различни. Не ги съдя. Има хора с предразсъдъци, други са неинформирани и така се стига до едно неразбиране понякога защо държавата, светът помага на украинските бежанци. Това е хуманитарен проблем. И аз никога не съм имал съмнение дали да помогна или не. Предаванията, които продуцирам, показват и коментират войната в Украйна. Там сме разказали много истории на хора, бягащи от войната.
Защо темата Украйна в медиите създаде такива разделения между хората и доколко според Вас има търпимост към различните мнения?
Въпрос на умения да намериш баланс, да разкажеш една история на бежанец без спекулации и политически окраски. Но в основата на всичко са фалшивите новини, подхода при отразяване на военен конфликт.
Може ли журналист, който е потърпевш от някакъв проблем, да се дистанцира от личната си позиция спрямо него, когато реши да го отрази?
Би трябвало всеки журналист да се фокусира върху проблема, историята, която споделя с публиката. Личното мнение е друг жанр – коментар. Но трябва да си талантлив, за да го направиш добре.
В този смисъл, вярвате ли, че незрящите, а и бежанците от Украйна, биха могли обективно да отразяват проблемите на своите общности?
Да, вярвам, че най-силно се говори от първо лице, когато се споделя лична история, личен опит. В този смисъл няма журналист, който да преразкаже травмата на един бежанец или проблемите, пред които е изправен един незрящ.
Къде е границата, след която свършва информирането и започва пропагандата? Кои са сигналите, че някой иска да ни заблуди, вместо да ни информира?
Границата е тънка, деликатна. Понякога невидима. Всичко е свързано с източника, с начина, по който е поднесена една новина. Агресивният тон, спекулативното заглавие, липсата на гледни точки, сериозни източници, всичко това е предпоставка за пропаганда.
Как с помощта на медиите съжалението към хората с увреждания може да се трансформира в позитивно съпричастие?
Не харесвам и не приемам „съжалението“, предпочитам думата „съпричастност“. Вярвам, че това е двустранен процес, въпрос на доверие между хората с увреждания и журналистите. Намиране на баланс да се общува без предубеждения и комплекси, да се споделя опит.
