Ако погледнем буквално, зрение е способността на човека да вижда. Наред със слуха, вкуса, обонянието и осезанието, то е едно от петте сетива, помагащи му да се ориентира в заобикалящата го среда и е присъщо не само за хората, но и за почти всички животински видове. Дори онези видове, които не притежават зрение, имат други способности, чрез които компенсират слепотата си и усещат близостта и движението на обектите – опасността, храната, леговището, другите от същия вид и т.н.
Но отдавна зрението е и метафора за прозрение, откъдето е и близостта на думите, за виждане напред и в перспективи, скрити за другите. А слепотата е метафора за невъзможност да се види дори и онова, което е пред очите на всички. Освен това видимото символизира временното, преходното, външния облик, а невидимото – вътрешната и непреходна същност на нещата. „Видимото е временно, а невидимото – вечно“, се казва в „Еклесиаст“ от Новия завет. В един по-модернистичен план същото ще каже и френският писател Антоан Дьо Сент Екзюпери в „Малкият принц“: „Най-хубавото е невидимо за очите. Най-същественото се вижда само със сърцето.“ От древни времена пророците биват наричани ясновидци, защото умеят да виждат ясно. Оттам са всички допълнения за „третото око“ и други способности за проникване отвъд зрителното поле на всеки обикновен човек. От своя страна слепотата е признак за заблуждение и невежество. Ако си послужим отново с новия завет, Иисус нарича фарисеите „глухи и слепи“, а слепотата се споменава на още десетки места там като синоним на незнание, или на едностранчив поглед към света, вторачен в собствената си ограничена перспектива и не възприемащ никакво поучение. Иначе казано, това са хора, на които не можеш да „отвориш очите“ за Истината. Тази метафора е толкова устойчива, че тя отдавна не визира буквалната физическа слепота, а духовната такава. С времето определението „сляпата пророчица“ за Ванга, за св. Матрона Московска и за други предсказатели става синоним за техните свръхестествени способности да провиждат в неясното бъдеще. Така постепенно слепотата се възприема като дар, позволяващ да се гледа на живота отвъд неговите видими за всички аспекти. И тук древните религии имат известни различия в тълкуването на слепотата. Всички са единодушни по един или друг начин, че слепотата при човека е изкупление за негови грехове, или за престъпления на негови предшественици. Но дали слепотата е дар или наказание? Този въпрос е мъчел много проповедници от всички краища на света. Те стигат до общия извод, че слепотата може да е наказание за минали дела, но е възможност за проява в бъдещето, която да компенсира злото с добро. Затова към слепите музиканти, занаятчии и учители, освен състрадание към проблема им, има и голямо уважение и общността ги възнаграждава за техния труд. Във фолклора слепият човек влиза в един по-общ образ – този на болния човек, наказан да страда и принуден да проси милостиня. Този образ е много актуален и в български контекст, където езическите представи се адаптират към християнското учение и се преливат в него. В смисъла на всичко дотук, слепотата е форма на обреченост, но и шанс да се погледне различно на живота. Древните гърци свързват слепотата със способността да се запомнят дълги стихове и песни във време без писменост. Неслучайно като основна характеристика на митичния образ на певеца Омир е споменавана и слепотата му. Писателят Хорхе Луис Борхес, който ослепява с напредъка на възрастта си поради генетична предразположеност, има няколко съчинения, в които говори за слепотата като дар. Днес често се поставя дискусията дали разбирането за слепотата като възможност е начин тя да се преодолее по-лесно и утеха за негативните последици, с които неизбежно се свързва в едно по-трудно приемащо различията общество. Но едно е сигурно, че днес, в дигиталната ера, в която картини и образи се сменят всяка секунда, вниманието е разконцентрирано от хиляди зрителни стимули, а 95% от информацията се възприема от хората през очите, физическата слепота поставя човека в неравнопоставеност спрямо другите. Технологиите осигуряват за тях говорещи, тактилни и други устройства, за да догонват и те останалите. Но базовият проблем е общуването, което става все по-невербално и с все повече препратки от видимия свят. По тази причина днес, в период на всеобщо отчуждение и затруднена способност за пълноценна комуникация, разбирането за слепотата като дар отстъпва пред нейното определяне като наказание. Колкото и адаптирани да са физически слепите хора към динамично променящата се среда, това не отменя тази тенденция. Дори когато талантът на някой сляп се прояви, той е пречупен през неговия недъг и по тази причина е несравним с този на физически виждащите. Това е така, защото се възприема, че слепотата води до изолация, срам, отчаяние, страх, примиренчество, които е нормално да възпират човек да се показва публично. Но това е част от стереотипна нагласа, която не отчита, че проявата на възможностите може да е компенсация за незрящите хора да бъдат полезни за обществото по своя уникален начин и да опитват да разградят наслагванията от предразсъдъци.
В този контекст има и друг важен аспект, свързан с начина на възприемане на видимото и невидимото. В днешно време външната страна на нещата е възприета като тяхно определение. В ера на потребителски стоки и услуги, маркетингът и рекламата ползват основно зрителни стимули, за да привличат хората да си купуват и да потребяват едно или друго. Тенденцията е толкова всепоглъщаща, че ако някой не следва неписаните правила, не успява да генерира продажби и да се конкурира равностойно с останалите, което в голяма степен изключва възможността за различен подход. Приема се, че красивата външност е признак за авторитет и дава съдържание на нещата, което обаче често се разминава с реалността. Така се оказва, че физически слепите са предпазени от много от заблудите на видимия свят, в които обликът маскира недостатъците на същността и ги превръща в предимства. Сетивният опит на човека става все по-ограничен, а той се чувства все по-безпомощен в обкръжаващ го мрак. Всичко това показва колко голяма е днес отдалечеността на хората от онези неща, които наистина са важни като житейски ориентири. Това има и преки последствия в по-трудното постигане на диалог, проява на хуманно отношение, създаване на общности и постигане на синхрон между хора с различно мислене и поведение.
В този смисъл, възпитаването на толерантност към физическата слепота е трудно за хора, заседнали в духовна такава. Видимото винаги ще пречи невидимото да се прояви. Критериите за красиво и грозно в плана на видимото ще продължават да пречат на човека да „види“ под повърхността и да прецени едно явление във всичките му перспективи, а да не го поставя в черно-белия план, където е най-лесно да му постави етикет – приемащ или отхвърлящ.
Многостранността на живота се разбира много по-добре със затворени очи и в свят, където непосредственият опит е опита на близкия план – на докосването, вкусването, помирисването и вслушването в детайлите. Възможността на погледа да стига най-далеч заблуждава, че дава всеобхватност. Погледът по-скоро дава представа за обща картина, но рядко се спира на детайлите, макар да може да види и тях. Толкова много зрителни илюзии има и толкова различно могат да изглеждат нещата, поглеждани от различни ъгли, че зрението може по-често да обърка човек, отколкото да го насочи. Видимото дава широта, но отнема фокус, дава картинност, но отнема въображение, дава образи, но отнема от тяхната плътност, дава цветове, но отнема от светлината вътре в човека. Затова човек все по-рядко успява да е пътеводна светлина за самия себе си. Все по-често той има нуждата някой друг да му показва пътя и да го води, както слепец се води по непозната пътека.
Проглеждането е процес, в който по-често затваряме очи и се обръщаме към своя вътрешен свят. И тогава предсмъртната реплика на Гьоте „Светлина!“ може да се възприеме като пожелание за един по-открит свят, отръскал от себе си примамливите етикети и заложил повече на съдържанието под тях. Свят, в който не е нужно да се затварят очите, за да се прозира в дълбочината на нещата. Свят, в който човек е по-мотивиран да развива същността си, отколкото да набляга на външността си, която да прикрива недостатъците му. Вътрешната красота винаги намира начин да избие навън, да облагороди човека и да обезсмисли всяко негово усилие да слага каквито и да било маски и украшения по себе си. Именно способността да се вижда отвъд зрителните възприятия е необходима, за да може човек да възпита у себе си вкус, който да го води и да го извиси над фалша и суетата. Тогава всичко от външния свят би било прочитано по различен начин и без крайни оценки на приемане и отхвърляне.
Проектът „БЛИНФО – глас, който се чува” се осъществява с финансовата подкрепа на Исландия, Лихтенщайн и Норвегия по Фонд Активни граждани България в рамките на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство.
Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Фондация Синергиа и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България.
