Кога за първи път в работата си отразявахте социални проблеми, или такива, свързани с хората с увреждания?
През 2001 и 2002 година съм правил телевизионни разширени репортажи за хора с пристрастяване към алкохол и наркотици. Те бяха от клиника по наркомания и от специализиран център за пациенти, страдащи от тези проблеми. По-късно през годините бях автор и на няколко телевизионни репортажа за незрящите. Ставаше въпрос за библиотеката за незрящи в Съюза на слепите, и по-специално – за аудиокнигите, които се правеха там. Бях много впечатлен от тази инициатива. Имаше и една страхотна библиотекарка, която ми показа как става записването на книгите, с някои от актьорите правихме анкети и т.н. Бях много впечатлен от това. Спомням си и че съм правил репортаж за живота на един незрящ човек от кв. Люлин – Георги. Музиката и звуците бяха много важни за него.
Каква е ролята на медиите за свързването на хората едни с други? Как медиите могат да се използват максимално пълноценно в диалога с хората с увреждания?
Медиите не бива да бъдат използвани в директния смисъл на думата. Това не е полезно нито за „използващите ги“, нито за публиката. Но добрата журналистика е изключително важна за информирането на обществото за проблемите на хората с увреждания, а и за демокрацията изобщо.
Една от причините в България да има дефектна демокрация са тъкмо овладените медии. Нищо не може да замени добрата журналистика. Няма и конкретен подход към журналисти или към медии, който да бъде универсално верен и да работи всеки път. По-скоро, ако имате интерес към конкретна медия, бих препоръчал личен подход към журналист, чиято работа да проучите и след това да се свържете с него или с нея. И да ги попитате дали биха имали интерес да отразят даден проблем на общността. Личният контакт с колеги е най-полезен.
Същевременно хубаво е да се има предвид, че медията не е храм, чрез който се възпитава пиетет или безкритично уважение. Една медия трябва да може да каже и неприятни неща, иначе тя няма да е медия. Не бива да е и стерилна, говоря принципно.
Колко се знае за незрящите в България от широката общественост и какво може да се подобри в информирането ни за тях?
Не се знае много, за съжаление. Добре е да се правят репортажи, не само за незрящите, но и за други групи хора с увреждания, както и анализи и други материали. Това следва да е естествен интерес на журналистите. Цялостната липса на подходяща среда в медиите вероятно се отразява и на интереса към тези теми. Другият фактор е активността на Вашата общност и достъпа Ви до медиите. Общността трябва да каже дали има достатъчен достъп, търсили ли са журналисти, за да отразяват нещо, което смятат за значимо, каква е била реакцията. Доста често в България се разделяме едни от други и се затваряме в собствените си балони. Например – професионалният балон на журналистите, или балонът на хората с увреждания, които също предпочитат да живеят в своя свят и да не излизат твърде много от зоната си на комфорт. Разбираемо е, тъй като е продиктувано и от отношението на хората, и представлява естествена защитна реакция.
Търсили ли са Ви журналисти с увреждания за съдействие, или с цел обмяна на опит?
Обикновено аз съм бил активната страна, която търси контакт. Но „Блинфо“ е много хубав и смислен проект и бих призовал професионалната общност да съдейства на усилията Ви. Идеята е незрящи хора да се научат да правят журналистика. Задачата е както предизвикателство, така и абсолютна необходимост за професионалното приобщаване на незрящите.
За съжаление, като че ли ситуацията в медиите напоследък не е много благоприятна за плодотворни сътрудничества. И се получава така, че „Блинфо“ стои от едната страна – тази на групата на незрящите, а от другата са медиите и има една линия между тях. Но със сигурност проектът е много полезен и мисля, че би следвало да му се помага.
Доколко нашето общество бе готово да приеме украинските бежанци и как това се усети в журналистическите среди?
От около 2015 година отразявам бежанската тематика. Моето мнение е, че българското общество е много по-толерантно към украинските бежанци, отколкото беше към тези от Сирия, Афганистан, Ирак, Турция… Имаме, разбира се, една сравнително малка, но доста шумна и изискваща група, която разделя обществото по този въпрос. Не съм много сигурен, че това беше изненада за някого. Иска ми се обаче да вярвам, че тази група изглежда много по-голяма, отколкото всъщност е.
Украинците са с бял цвят на кожата, християни са, културно са много близки до нас и по традиция и навик българите приемаме такъв тип бежанци много по-лесно и сме по-толерантни към тях, отколкото към тези от Азия и Африка. Обществото има много натрупан гняв у себе си, който се освобождава спрямо уязвими хора и групи, каквито са търсещите убежище.
Ако сравним отношението към украинците, които пристигнаха в България, с това към хората от Сирия, Турция или дори политическите бегълци от Русия, ще видим, че имаме една сравнително положителна нагласа. В рамките на капацитета на обществото ни да бъде съпричастно, разбира се.
Защо темата Украйна в медиите създаде такива разделения между хората и доколко според Вас има търпимост към различните мнения?
Няма достатъчна търпимост към различните мнения. Но това не е от вчера. Не бих казал, че темата „Украйна“ е разделителна. Темата „Русия“ всъщност е изключително разделителна за българското общество. Трудно това би могло да е различно заради ролята, която Русия играе в историята ни. Ако Руско-турската война има положителна роля за България, то имперската политика на Русия през целия XX век е изключително вредна, а на моменти и фатална за държавността ни. Но аз лично се съмнявам, че българското общество разполагаше със сили да реагира по по-различен начин. Това обаче, което не мога да приема е готовността на една немалка част от обществото да отрича фактите.
Може ли журналист, потърпевш от някакъв проблем, да се дистанцира от личната си позиция спрямо него, когато го отразява? И в тази връзка вярвате ли, че незрящите, а и бежанците от Украйна, биха могли обективно да отразяват проблемите на своите общности?
Мисля, че може и че всеки ден го виждаме, въпреки проблемите на медиите. Не мисля, че личното усещане има превес в журналистическите материали. Има и изключения, разбира се. И да, и незрящите, и бежанците могат да отразяват обективно проблемите на общностите си. Но е хубаво техният поглед да бъде интегриран в по-популярните медии, в мейнстрийма. Гледната точка на жертвите е много ценна, тя не бива да липсва. А е в недостиг в българските медии. Тук не говоря за склонността на някои общности да се представят за жертви, за да получават внимание. Разликата между журналисти и активисти напоследък като че ли е доста изтъняла. Не съм сигурен, че това ме радва. Особено с развитието на социалните медии и информационното пространство, тази граница все повече се размива.
Смятам, че стремежът към абсолютна обективност е малко надценен. Ако жертвата ни предоставя разказ или материал, би трябвало да се разбира по някакъв начин, че този човек е преминал през лично преживяване, че става въпрос за негови свидетелства и позиция. Но не виждам проблем жертвите да разказват за войната, напротив – те са сред най-достоверните източници. Много е трудно да се постигне балансирано и цялостно отразяване на един конфликт. Няма как думата на жертвата и на агресора да имат еднаква тежест, това не е обективност.
Къде е границата, след която свършва информирането и започва пропагандата? Кои са сигналите, че някой иска да ни заблуди, вместо да ни информира?
Журналистиката започва с фактите и от тях върви към тезата. А не обратното. Обратното е пропаганда. Пропаганда е аз да имам възглед или някакво възприятие и да пренаредя и представям фактите именно през този ъгъл. Винаги се започва от фактите и се върви към мнението и заключението. Това е разграничението между журналистика и пропаганда.
Много е досадно, когато някой се опитва да даде наклон на мисленето на аудиторията, това винаги се усеща. Според мен често води и до обратния резултат. Освен това самата аудитория не бива да се подценява. Проруската пропаганда например не може да се пребори с прозападна пропаганда. Ние можем да ѝ се противопоставим с възпитание на уважение към фактите. Може да има различни коментари и интерпретации на дадени факти, но не бива да се стига до ситуацията фактите да се фабрикуват спрямо даден светоглед или желаната цел. А тъкмо това напоследък е един от белезите на времето ни. Тук дори не става въпрос единствено за конфликтните точки по света, но и за света на социалните медии.
Как с помощта на медиите съжалението към хората с увреждания може да се трансформира в позитивно съпричастие?
Отново съм принуден да посоча – не може да има временен проект, независимо от мащаба му, или благородна адженда, които да успеят да заменят добрата журналистика. Качествените професионалисти дават достъп до света на хората с увреждания. Затова и здравословната медийна среда е от основно значение за това проблемите на Вашата общност да бъдат чути, разбрани и, дай Боже, осмислени.
