Мария Герман, на 25 години, от Дергачи, Харковска област, е била доброволка преди войната. Планира да преработи автобиографията си на 24 февруари, за да си намери нова работа. Но когато се събужда, открива, че войната е започнала. Месец и половина е била вкъщи, където постоянно е чувала експлозии, заради което сега се страхува от гръмотевици и фойерверки,. След това заминава за България, където също е била доброволка до 15 декември. След престоя си в България, украинката, която говори добре английски, решава да се върне у дома.
Историята
Мария Герман е от град Дергачи, на 12 км от Харков и на около 60 км от руската граница. Успява да учи в два университета, но не завършва нито един от тях, тъй като по-късно се убеждава, че няма страст към избраните професии. В крайна сметка си намира работа в интернет, но не иска да каже какво е правила. Тъй като постоянно работи вкъщи, рядко излиза навън. Но благодарение на хобито си тя има много приятели от цяла Украйна. Интересува се от K-pop – субкултура, основана на южнокорейската поп музика, мода и стил, затова прекарва много време в общуване със съмишленици в Twitter.
„Благодарение на интереса ми към K-pop намерих много приятели от цяла Украйна. Но ние говорихме не само за музика, а и за други теми, които засягат живота ни. Включително войната“, – казва момичето.
Преди войната също е била доброволка: помагала е на хората в Донецка и Луганска област да възстановят разрушените от обстрел къщи, участвала е в изграждането на младежки центрове в Донбас и в ремонта на болница в Харков. По време на пандемията от коронавирус тя също така раздава хранителни пакети на възрастни хора. Освен това помага на доброволци да хранят бездомни хора на гарата в Харков. Отделно от това Мария казва, че е помогнала на бездомни хора да възстановят документите си.
„Нали разбирате, че ако бездомник дойде в институция, където се възстановяват документи, никой няма да говори с него. Защото е бездомник. Дори да е нормален човек, а не крадец, пак няма да му се помогне. Например, може да мирише лошо. Поради това той не се възприема като личност. Ето защо трябва да го заведете в някоя институция и да обясните всичко на персонала„, – казва жена от Дергачи.
Две седмици преди началото на пълномащабната война, общността на Мария в Twitter преминава на украински език, въпреки че преди това цялото съдържание, което тя създава и публикува, е на руски. В същото време в реалния живот Мария общува на смесица от украински и руски език. Момичето признава, че ѝ е било трудно да премине на украински език след години творчество на руски, но сега е забравила как се пише на руски.
„Общуването онлайн ме успокояваше“
През януари Мария научава от свой виртуален приятел в САЩ, че може да има война. „Той ми пише: „Ще има война, страшно е“. Тогава бях много изненадана, защото никога не бях чувала подобни разговори„, – споделя спомените си момичето.
Но разговорите за войната стават все по-чести и единственото нещо, което успокоява Мария, е чатът с приятели в интернет, защото не може да говори за това с майка си и баба си.
„Когато на 21 февруари руският президент Владимир Путин обяви, че признава независимостта на „ДНР“ [част от Донецката област в Украйна, окупирана от пролетта на 2014 г.] и „ЛНР“ [част от Луганската област в Украйна, окупирана от пролетта на 2014 г.], моите приятели веднага създадоха гласов чат в Twitter, в който всеки можеше да влезе и да се изкаже. Това беше много успокояващо за мен, защото майка ми и баба ми не са много наясно със случващото се. И единственото, което могат да направят, е да се паникьосат. Вечерта отидох при майка ми и ѝ казах, че Путин е признал ДНР и ЛНР и че сме на път да започнем война, а тя каза: „И какво от това? Заспала съм. Отиди в стаята си„.
Нощта преди войната е най-размирна за нея. Късно вечерта на 23 февруари лидерите на „ДНР“ и „ЛНР“ поискаха от Путин военна помощ. Мария разказва, че когато е видяла новината, е изпаднала в паника. Тя пише на страницата си в Twitter, че не може да спи, че е в истерия, и накрая на съобщението отговаря нейна приятелка, с която разговаряха почти до пет сутринта.
„Цяла нощ говорихме за всичко – и за война, и за забавления, и тя обеща да ми помогне да си намеря нова работа в отдела за помощ на една американска компания, която продава телекомуникационно оборудване. На сутринта трябваше да подготвя и да ѝ изпратя автобиографията си. Но след разговора си сложих тапи за уши и спах до 13:00 ч. и не чух първите взривове“, – разказва жителката на Дергачи.
Тя добавя, че в дните преди войната атмосферата в града е била доста напрегната: всички са говорили за война, но никой не е вярвал, че тя ще започне утре.
„Нямаше никакъв шок, когато разбрах, че войната е започнала“
Мария признава, че когато се е събудила и е разбрала, че войната продължава от часове и че градът ѝ е обграден от танкове, не е изпитала шок или страх. „Всеки ден знаех, че това ще се случи. Мозъкът ми просто отказваше да приеме факта, че то вече е започнало„, – добавя тя.
Мария разказва, че майка ѝ решила да отиде на работа в Харков въпреки взривовете, но на портала ѝ казали, че заради войната нищо не работи, и жената се върнала у дома.
„Събудих се и чувам майка ми и баба ми да си говорят някак неспокойно. Говореха за опашките в аптеката… Междувременно отворих социалните мрежи и видях съобщения от приятели, които ме питаха дали съм добре. После отворих новините и видях, че сме обградени от танкове. И по някаква причина майка ми реши да не ме събужда„ – зачуди се тя.
„Часове наред стояхме на опашка за храна“
След избухването на войната в града престават да пристигат хранителни и пощенски пратки. Затова хората изкупуваха остатъците от стоки. Банкоматите престанаха да работят на втория или третия ден от войната – парите им свършиха и не се знаеше кога ще бъдат внесени. Малките магазини бяха затворени, а в града с население над 17 000 души имаше само един супермаркет. Хората се редяха на опашка два часа преди отварянето, за да влязат. Освен че продават остатъци от храна, там се пече и хляб.
„Майка ми се събуждаше в шест сутринта, за да се нареди на опашката. Но супермаркетът отвори в осем часа. Така че хората стояха два часа в студеното време, за да влязат. Когато за първи път отидох в супермаркета на четвъртия ден от войната, в осем часа сутринта на опашката имаше 150 души. Те стояха и си говореха под звуците на експлозиите на всеки две секунди„, – разказва Мария.
Момичето добавя, че освен местните жители, там идват и хора от околните села. Тъй като нямаше транспорт, хората ходеха пеша. Някои от тях прекараха повече от час, за да го направят. Според нея на първо място хората са купували зърнени храни и дамски превръзки. Най-скъпите стоки се купуваха последни. Когато стоките в супермаркета свършват, те отварят друг. По-късно жителите на града получават хуманитарна помощ, а стоки от първа необходимост започват да се появяват в градските магазини едва през лятото.
В същото време, въпреки обстрела, в града почти винаги имаше вода, електричество, газ и интернет, въпреки че имаше моменти, когато те можеха да изчезват по няколко пъти на ден заради обстрела, а газ можеше да няма и два дни, тъй като повредите по газовите тръби се възстановяват по-трудно. Момичето казва, че понякога интернетът е бил възстановяван дори при обстрел, а тези, които са могли, са продължили да работят от вкъщи.
„Прекъсват всички връзки с руснаците“
Преди войната Мария чете някои руски блогъри, които на свой ред четат нея. По-късно обаче тя прекъсва тези връзки, защото не вижда подкрепа от руснаците.
„Следя и американските блогъри. Те написаха послания за подкрепа. А руските блогъри продължаваха да пишат статии за своите развлечения и хобита. Нарочно написах няколко туита на руски език, за да привлека вниманието им, но никой от тях не отговори. От време на време разговарях лично с една такава блогърка. Попитах я: нима тя не знае нищо за войната? Тя се изплашила и започнала да пише, че иска да продължи да работи като учителка, но ако протестира или идва на митинги, няма да я наемат. Тя също така заяви, че само една държава не може да бъде виновна за войната. В крайна сметка ги отписах всички„, – спомня си тя.
„Когато едно село на 3 км от мен беше обстрелвано, си зададох въпроса: какво ще стане, ако не оцелея тази пролет?“
За пръв път момичето се изплашило истински, когато в началото на март руснаците обстрелват района на село Малая Даниловка, на 3 км от нейния град. По време на обстрела майка ѝ и баба ѝ отишли в мазето, а Мария останала в апартамента и седнала на пода в коридора. „Те удряха толкова силно, че всичко се тресеше. А аз седях на пода в апартамента и си мислех: какво ще стане, ако не оцелея тази пролет? Започнах да осъзнавам, че нещо може да ми се случи„, – спомня си момичето. Тогава тя започва да пише депресиращи съобщения в социалните мрежи, но в същото време съставя списък с причините, поради които ѝ е рано да умре. Мария също се страхуваше да носи слушалки, за да не пропусне експлозиите. Междувременно градът ѝ е обстрелван все по-често.
„Видях и чух експлозия от ракета. Сега се страхувам от гръмотевици и фойерверки.
Според Мария една нощ, когато не е имало обстрел, тя не е могла да заспи, а просто е погледнала през прозореца и е видяла как прелита ракета, която след това се взривява. „Не си спомням дали беше през първата или втората седмица на войната, но беше през нощта. Наоколо беше тъмно и тихо, но аз не спях, а просто гледах през прозореца. Изведнъж видях да лети ракета. И знаех: щеше да има експлозия. Не можех да направя нищо, дори не се опитах да легна или да си запуша ушите. Сякаш бях парализирана и просто стоях с отворена уста. Малко след това избухна експлозия. Взривът накара всичко около мен да се разтресе. Оттогава се страхувам от светкавици, гръмотевици и фойерверки. После, когато експлозиите бяха по-близо и по-силни, се задушавах, щом ги чуех. И сега, когато чуя фойерверките, дишането ми все още зачестява и започвам да плача. Това се случва неконтролируемо„, признава украинката.
„Когато чух за ужасите, които руснаците вършат в окупираните градове, разбрах, че е време да напусна“
Мария е в Дергачи до началото на април. Още в края на март и началото на април започват да се появяват новини за руски зверства в окупираните градове на Киевска област. Момичето казва, че когато е прочело и гледало новините, е разбрало, че е време да си тръгне. Тя се страхува, че руснаците ще влязат в нейния град, след като много села наблизо вече са окупирани.
„Започнаха да се появяват новини за Ирпен, за Буча, за окупираните села в Харковска област. Въпреки че нямаше настъпление на фронта в наша посока, разбрах, че всичко може да се промени мигновено. И ако някой от руснаците влезе в града, нямаше къде да избягам. Може да се случи и най-лошото. А смъртта далеч не е най-лошото нещо„, – признава Мария, говорейки за изтезанията, които могат да бъдат извършени от окупационните сили.
По това време много от приятелите ѝ вече са пръснати из Украйна и всички ѝ казват, че има опасност във всяка област. В крайна сметка приятел на момичето я съветва да отиде някъде в чужбина, за да работи като доброволец.
„Нямам нужда от Мария, не ме интересува какво ще се случи с нея“
Преди да замине като доброволец, момичето получава предложение от братовчед си да отиде в Белгия, където живее негов роднина. Но когато сестра ѝ се свързва с него и казва, че взема Мария със себе си, отговорът му е шокиращ.
„Той каза на сестра ми: „Ти и децата идвате и аз нямам нужда от Мария. Не ме интересува какво ще се случи, ако те окупират града. Сестра ми каза, че няма да промени решението му, и добави, че ако отида с тях в Белгия, ще трябва да живея в бежански лагер„, – казва украинката.
Мария не е обмисляла миграция или дългосрочно преместване. Тя дори съзнателно избира проект с продължителност осем месеца, а не една година, за да може да се върне у дома възможно най-бързо. Момичето се надява, че войната ще приключи дотогава. „Помислих си, че е добра възможност да напуснеш, когато имаш ясна дата за връщане„, – добавя тя.
„Избрах България, защото исках да бъда в планината“
Когато на Мария бяха показани наличните проекти, тя избра Чехия и България. В крайна сметка се спира на България, защото проектът, който ѝ предлагат, е в планински район – недалеч от Казанлък.
На 31 март момичето разбрало, че е прието, но проектът започнал на 15 април. Украинката разказва, че се страхувала да остане в Дергачи, затова отишла в къщата на своя приятелка в Хмелницки, областен център почти в западната част на Украйна. За да не губи време, тя прекарва няколко дни в помощ на един от центровете, където се приемат хора от военната зона.
„С мен пътуваха хора, които нямаше къде другаде да отидат“
Мария разказва, че много от напускащите Харков тази вечер не са имали къде да отидат. Те просто отидоха навсякъде, където нямаше обстрел. Момичето разказва, че е видяло две жени и едно дете, живеещи в квартал Салтовка в Харков. Той е пострадал най-много от обстрела. Нито една къща там не е без повреди.
Мария разказва, че тези хора са били подложени на ежедневен обстрел в продължение на месец и половина, а всички прозорци на къщата им са били изпочупени. Но те решават да напуснат града, след като виждат на пътя труп, докато отиват да купят хляб. „Докато чакахме влака, търсих в интернет информация за това къде да отидем и къде да отседнем„, – добавя тя.
Мария признава, че след пристигането си в България два месеца се е връщала към нормалния живот. Тя не разбираше как може да продължи да живее, без да обръща внимание на войната. И когато попитала новата си колежка-доброволка дали би се заинтересувала да поговорят за войната и да научи за причините за нея, тя получила отрицателен отговор. Мислела е, че всички ще се интересуват от войната, но на практика се оказало друго.
„99,9% от европейците продължават да живеят както обикновено. Нищо не се е променило в живота им. Чули са мимоходом, че има война, но изобщо не ги интересува„, – признава тя и добавя, че това е вид защитен механизъм и хората не могат да приемат отблизо това, което се случва далеч от тях. „Винаги е така, ако не се отнася за семейството ти, за страната ти. Това е все едно да не се интересувам от напрежението между Тайван и Китай или от конфликта между Азербайджан и Армения, защото той е някъде далеч„, – заявява украинката.
„Трудно е да се планира бъдещето, когато нямаш пари“
В България Мария участва като доброволец в екологични проекти, посещава домове за хора с увреждания и училища, в които учат ромски деца. Живеела е в апартамент под наем и е получавала малка месечна издръжка. След като приключва проекта, тя се завръща в Украйна, но няма по-нататъшни планове поради липса на пари.
Осъзнава, че не може да работи в собствения си град или дори в Харков, а в други региони няма пари за наем. Затова се надява да остане в Украйна за известно време, а след това отново да замине за чужбина и да работи там.
Проектът „БЛИНФО – глас, който се чува” се осъществява с финансовата подкрепа на Исландия, Лихтенщайн и Норвегия по Фонд Активни граждани България в рамките на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство.
Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Фондация Синергиа и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България.
