23-годишната Анастасия Струпинска от Житомирска област, която е незряща, се обучава за масажистка в Лвов и се подготвя да учи за преводачка. Но заради войната тя заминава за Полша по молба на баща си и сега не знае дали иска да се върне в Украйна. Сега тя учи полски език и се подготвя да получи желаната професия в чужда страна. Ето нейната история:
Аз съм Анастасия от Коростени в Житомирска област. На 23 години съм. През януари 2022 г. се обучавах като масажист в Лвов и мислех да продължа да уча, за да стана преводач. Войната започна неочаквано за мен, защото не бях чела новини и дори не знаех, че може да избухне. Впоследствие заминах за Полша по молба на баща ми и сега живея там: уча езика и се подготвям да постъпя в един от местните университети, за да стана преводач.
Живот преди войната
Обичам да пътувам, да се разхождам дълго и да имам добра приятелска компания. В свободното си време обичам да гледам филми. След като завърших медицина, си мислех в кой университет ще следвам, къде ще живея и т.н. С други думи, живеех обикновен живот с много планове за бъдещето.
Дори не знаех, че ще пламне война, защото не четях и не гледах новини. Те не ме интересуваха. И преди войната не бях чувала нищо за това, че трябва да се подготвят спешни куфари например… Просто не знаех за това. Живеех обикновен живот и планирах бъдещето си. Съобщения в медиите за възможно руско нападение над Украйна започнаха да се появяват още през ноември, а през декември редица медии публикуваха текстове за това как да оцелеем в условията на война, какви запаси да имаме и какво трябва да бъде съдържанието на спешния куфар или раница. Много украинци се отнасяха доста скептично към предупрежденията на западното разузнаване, изявленията на разузнавателните служби и съответните медийни материали, като често ги обвиняваха в „нагнетяване на обстановката“.
Избухването на войната
„Сбъркахме първите експлозии с фойерверки“
Когато войната започна, майка ми и аз бяхме в Житомир. Майка ми беше първата, която чу експлозиите и ни разказа за тях. Но тогава си помислихме, че някой е запалил фойерверки. Но след това баща ми се обади и каза, че край Киев също има експлозии.
Не вярвах в избухването на войната, докато майка ми не включи телевизора и не започнахме да слушаме новините. И развих страх от неизвестното. Страх от смъртта. Мислех си, че съм твърде млада, за да умра, и че още не съм изживяла живота си. Исках да живея. Не мога да опиша тези емоции.
През този период осъзнах, че не мога да планирам бъдещето. Тоест животът е днес и не се знае какво ще се случи след това. Но в същото време си мислех, че войната ще продължи две седмици и след това всичко ще бъде наред.
„Ако не беше спирката за кафе и хотдог, вероятно нямаше да мога да разкажа тази история“
На следващия ден с майка ми отидохме в едно село близо до Коростен. Баща ми ни беше взел, имаше 90 км път от Житомир до Коростен. По пътя изведнъж решихме да спрем за кафе по някаква причина. Татко си купи и хотдог, защото каза, че е гладен и то много. След като се нахранихме, продължихме по пътя си. Но скоро, преди да стигнем до моста, служителите на реда ни спряха и казаха: „Този мост беше взривен пред вас преди няколко минути“. Така че, ако не беше тази спирка за кафе, вероятно нямаше да мога да разкажа историята… Тези минути бяха решаващи. В крайна сметка се отклонихме към селото, не бяхме правили това никога преди.
„Лекувах страха си със смехотерапия. Засмях се толкова силно, че ме заболя стомахът“
В селото почти всеки ден се чуваха експлозии, но ние не се укривахме: имахме много лошо мазе, така че беше по-безопасно да сме в къщата.
Не можех да се концентрирам върху нищо заради тези експлозии. Затова се занимавах със смехотерапия: пусках различни комедии или комедийни предавания и се смеех толкова силно, че ме болеше стомахът. Това ме накара да се почувствам по-добре.
Напускане на Украйна
„Татко каза: „Напусни, защото в Украйна може да няма бъдеще“
Един ден получих писмо от полска фондация, за която бях ходила в Полша. Казаха ми, че помагат на хора от различни части на Украйна да напуснат страната. Тогава им казах, че тук е безопасно, защото не исках да напускам Украйна.
Два дни след това, когато експлозиите се усилиха, баща ми каза: „Напусни, защото ще заседнеш в това село. Отиди в чужбина. Пиши на познатата си от полската фондация. Може би някак си ще си намериш работа там, ще учиш, защото в Украйна не може да има бъдеще: не знаеш какво може да се случи днес, какво ще се случи утре“. И аз се съгласих.
За един ден опаковах необходимите неща и на 14 март 2022 година заминах за Полша. Родителите ми ме закараха до границата, една непозната ми помогна да я премина, а в Полша ме посрещнаха доброволци.
„В доброволческия пункт се чувствах самотна“
Известно време бях в доброволческа станция. Ако физически пътуването беше лесно, след като стигнах до доброволческата станция, имах психични трудности. Там за пръв път се почувствах самотна, защото много хора имаха деца със себе си – хората пътуваха със семействата си, а аз бях сама.
След това ме заведоха при една жена, която познавах от фондацията, и тя предложи да ме евакуира. Останах при нея за две седмици, а после ме записа в училище, където уча езика.
Уча за офис служител там, но всъщност нямам нужда от това образование: просто трябва да науча езика, за да мога по-късно да отида в университет.
Имам и безплатно настаняване там. В Полша има проект, който помага на украинци с увреждания да си намерят работа като преводачи или масажисти. Кандидатствах там [историята е записана през есента на 2022 г.].
Бъдещи планове:
„Искам да дойда в Украйна, но не знам дали желая да се върна за постоянно“
Все още планирам да отида в университет в Полша и да уча за преводач. Но това ще стане поне през 2023 г., защото трябва да положа изпит по полски език, за да вляза в университета. Училището ми дава възможност не само да науча езика, но и да бъда постоянно в полскоезична среда.
Също така не мога да кажа нищо положително за това дали бих искала да се върна в Украйна. Бих искала да дойда за известно време, но и бих желала да се върна… Ще зависи от това дали ще успея да се установя в Полша. Завърших училище и медицина в Украйна, но в Полша започнах нов живот.
Проектът „БЛИНФО – глас, който се чува” се осъществява с финансовата подкрепа на Исландия, Лихтенщайн и Норвегия по Фонд Активни граждани България в рамките на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство.
Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Фондация Синергиа и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България.
