На 14 септември имах привилегията да бъда част от концерта на Андреа Бочели на Националния стадион „Васил Левски“ в София. Благодарение на организаторите от „Fest Team“ и с подкрепата на още щедри хора, аз и Татяна Сиракова от екипа на фондация „Синергиа“, заедно със своите придружители, имахме шанса да се насладим на творчеството на италианския тенор и на музикантите, дошли с него. Придружител ми бе моята по-голяма сестра, която не пропусна да документира присъствието ни, доколкото позволяваха ограниченията в заснемането.
Преди да разкажа за концерта, ще си позволя кратко въведение. Когато бях много малък, баща ми ми даваше трима души за успешни примери на незрящи музиканти, постигнали богата кариера – Рей Чарлс, Стиви Уондър и Андреа Бочели. Чрез тях той ме насърчаваше да се занимавам с музика и ми даваше увереност, че с много труд и усилия мога да повторя техния успех. Щом някъде се споменеше едно от тези имена, всички наши приятели и познати ми казваха за това. И когато и да излизах да пея зад граница през годините, мислех си за тези големи имена и че ми се иска поне веднъж да ги чуя наживо. Рей Чарлс почина през 2004 година, а Стиви Уондър беше твърде труден за уреждане да дойде в България и също бе в напреднала възраст. Най-близък и постижим за нас бе по-младият Андреа Бочели, който е от така близката ни по манталитет Италия. Казвам „по-младия“, но той бе дошъл малко преди да навърши 66 години, а гласът и енергията му бяха много съхранени. Превърнал се от скромно момче от бедно италианско градче в Тоскана в голяма звезда, Андреа дава пример за това как човек може да се фокусира върху таланта си и да го развие, дарявайки чрез него светлина в очите, вместо да смята, че е обречен на мрака във всеки смисъл на думата. При първото идване на Бочели през 2006 година в „НДК“ не можах да отида, при второто на стадион „Българска армия“ през 2014 година пак не успях. Но нямах право да пропусна този трети път.
Бочели най-ярко доказва как популярната и класическата музика могат да си подадат ръка и да се отворят една за друга. Така него го слушат както фенове на Селин Дион и Хулио Иглесиас, така и почитателите на Лучано Павароти и Пласидо Доминго. И ако Стиви Уондър не е издавал цял солов албум от две десетилетия, то Бочели не спира да твори и да издава музика дори във време, в което тя се продава трудно на CD. Той въвлича в това и децата си, подкрепяйки тяхната творческа кариера. Бочели имаше и един от най-въздействащите концерти по време на Covid пандемията, с което подкрепи много обезверени хора по света и им даде смелост и оптимизъм.
Не вярвам на случайности. И това, че Бочели идва на моя имен ден, Кръстовден, също не бе случайно. За християните това е ден за поклонение пред животворящия кръст господен, на който Исус понася страдания за спасението на всички на Земята. И хората с увреждания понасят физически страдания, но чрез словото и музиката могат да се възвисят и да предадат вяра, надежда и любов на другите. Ето това прави Бочели с всеки свой концерт. Това правеше и в тази дъждовна софийска вечер и аз бях щастлив, че съм съпричастен с него.
Над двайсет и пет хиляди души бяха дошли да гледат Бочели. Сред тях имаше и много чужденци. Бях поразен от интереса към Бочели, макар да знаех, че е най-продаваният класически музикант в света. Това силно присъствие при цени на билетите между 100 и 400 лева ми показа, че в България все още има голяма и жадна за музика публика. Тази публика стоически издържа дъжда, който почти два часа не позволи концертът да започне. Тази публика изведе Бочели три пъти на бис и той пя общо почти два часа. Нямаше негативни отзиви, както е характерно за нашия манталитет, и отново се почувствах част от голямата музикална общност.
Бочели изпя едни от най-известните оперни арии, заедно със Софийската филхармония и част от хора „Светослав Обретенов“. Диригент бе Марчело Рота, придружаващ музиканта вече над двайсет години. Сред тези арии имаше от „Травиата“, „Риголето“, „Бохеми“, и разбира се, „Nessun Dorma“, „O, Sole Mio“ и още знакови мелодии. За да направи шоуто пълно, Бочели бе поканил няколко много интересни музиканти. Огромно впечатление ми направи сопраното Кристина Пазару от Румъния. Италианката Елиза Гайото изненада публиката с поп изпълнения. И двете дами имаха въздействащи дуети с Бочели. А Андреа Гриминели ни достави удоволствие с няколко класически произведения на флейта.
Когато слушаш Бочели, последното, за което мислиш, е слепотата му. Би ми се искало това да важи при всеки българин с увреждане, който се развива в дадена област. Иска ми се и на мен да е така всеки път, когато се връщам с награда от чужд фестивал или с друго постижение зад граница. Не е късно, след като аз съм на трийсет и пред разкриване на ново звукозаписно студио, а Бочели счита трийсет и третата си година за начало на кариерата си. Вярвам, че присъствието ми на това събитие е част от този мой път и благодаря на всички, които допринесоха за това.
